Уилям Уортън - Татко

— Е, господин Тремънт, знаете, че той вече забравяше.

Продължавам да атакувам.

— Но, доктор Етридж, преди операцията всичко му беше в ред, а сега… почакайте само докато го видите.

Правя пауза, той не казва нищо.

— Доктор Етридж, ще имате ли нещо против да ви придружа при посещението ви в болницата тази сутрин?

— О, не, не е необходимо. Ще го видя на сутрешната визитация и ще ви телефонирам следобед.

Прекъсва.

Казвам на майка, че съм говорил с доктор Етридж и че според него всичко ще се оправи, няма защо да се безпокоим. Разбира се, тя иска да види татко.

— Не, мамо, докторът казва, че не трябва да ходим в болницата сега; той има нужда от почивка и успокоителни лекарства. Тази операция стресна татко, разтревожи го много; възрастен човек трудно понася нови натоварвания.

— Джаки, ако само го вземем вкъщи — сигурна съм, че тук ще се оправи.

Убедена е, че ако не е в болницата, той ще бъде добре. Тя ще се грижи за него — нещо, с което е свикнал, няма „да го опипват разни негри“.

— Майко, ти не можеш да се грижиш за него. Ако го вземем вкъщи, аз ще трябва да правя това, а съм сигурен, че няма да се справя по-добре от хората в болницата.

В четири часа доктор Етридж най-сетне се обажда.

— Господин Тремънт, видях баща ви; сега той наистина изглежда объркан. Говорих и с доктор Сантана, той смята, че сте поставили под съмнение професионалната му преценка.

Точно това ми трябваше.

— Доктор Етридж, доктор Сантана направи груба грешка, като каза на баща ми, че е болен от рак, независимо от многократните ми предупреждения да не прави това предвид неестествения страх на баща ми от тази болест. Резултатът от грешката му сега е налице. Баща ми изпада в това състояние веднага след като доктор Сантана му казва, че е болен от рак.

— Господин Тремънт, това са решения, които се взимат от нас, лекарите. Ако вашият баща е в нашата болница, вие ще трябва да ни имате доверие по тези въпроси.

Следва цяла реч на тема „ние си знаем работата“. Слушам, докато се изчерпи.

В този момент съм готов да се откажа от Етридж, Сантана, Перпечуъл Хоспитъл, цялата тази каша и да започна отново. Но не го правя; прекалено съм бесен, несигурен и изплашен.

Татко е в болницата вече пети ден. Прекарвам колкото е възможно по-дълго време с него. Джоан ме сменя при майка. Говоря с доктор Сантана всеки ден и той става все по-нервен. Не изпускам ден да не поставя въпроса за специализиран преглед от невролог и психиатър, за провеждане на специализирани наблюдения. Разучавам нов екземпляр от „Мърк менюъл“, който купих от книжарница за медицинска литература, търся някакво логично обяснение на това, което се случи с татко.

Изправен съм срещу персонала на болницата като срещу каменни стени. В същото време се опитвам да поддържам спокойна атмосфера около майка вкъщи, като постоянно я уверявам, че всичко се развива чудесно.

В болницата непрекъснато ми повтарят, че татко ще се възстанови, щом се съвземе от шока. Но той си остава в своето тревожно, объркано, отдалечено някъде извън реалността състояние. Губи контрол и над физиологичните си нужди. Не може да се храни сам, а е много трудно да го храни човек. Няма никакъв апетит и започва бързо да линее. Напълно се затваря в себе си.

Сестрите са твърде заети, за да имат време да му подадат достатъчно храна. Поемам храненето; те, явно, нямат нищо против. Могат да минат и два часа, докато погълне половината от сравнително малка порция. По-лошо е от хранене на шестмесечно бебе. Захапва лъжицата така, че е трудно да се извади. Върти глава. През по-голямата част от времето го чакам да преглътне. Държи храната от едната или другата страна на устата си, както катеричка трупа лешници в склада си; понякога я изплюва. Избягва погледа ми или се втренчва в лъжицата или в нищото, но не и в очите ми. Говоря му за храната, за мама, за Джоан, за всичко, за което се сещам, но той не реагира.

Сега и лекарите възприемат мамината идея, че той трябва да се върне вкъщи. И аз съм на път да се съглася.

Знам обаче, че нещата там няма да вървят, мама ще трябва да бъде изолирана, ще й се наложи да живее с Джоан, а това ще създаде много затруднения. Случва се обаче нещо, което ме принуждава да преодолея колебанията си.

Част от проблемите на татко е неговото постоянно въртене, обръщане — опитите да избяга. Освен това той непрекъснато дърпа катетъра си. След първите няколко дни започнаха да му слагат нещо като усмирителна риза. Тя се връзва отзад и е с каишки, прикрепени към гривни, които ограничават движенията на ръцете му: той има известна свобода, но не може да стигне до катетъра.