Уилям Уортън - Татко

Цял час седя на леглото и слушам. Сдържам се; мама има нужда да говори всичко това. Подготвя се за смъртта на татко. Ако се убеди, че той не е човек от значение, ще може да понесе загубата му. Поне така си обяснявам поведението й в момента. Но кой би могъл да каже със сигурност какво всъщност стои зад всичко това?

Джоан се връща от болницата. Мама най-сетне е заспала и аз отивам във всекидневната. Джоан плаче.

— Ужасно е, Джак. Какво може да е станало с него?

Повтарям й думите на доктора.

— Не, Джони, не може да е само това. Случило се е нещо много сериозно. Той е изплашен до смърт; никога не съм виждала някого така изплашен.

Джоан ме нарича „Джони“ само в моменти на стрес; последният път бе, когато абортира в петия месец, докато ни гостуваше във Франция. Бях „Джони“ за нея, когато бяхме деца.

Тя се успокоява постепенно. Правя всичко възможно, за да й вдъхна увереност. Толкова силно се нуждае от утеха, че е готова да повярва на всичко.

Накрая решаваме, че е най-добре тя да се прибере вкъщи. Аз ще поема грижата за мама. Сутринта ще отида в болницата при татко и ще я осведомя за състоянието му.

По-късно се обаждам на Марти и й казвам какво се е случило с татко. Започва да плаче. Говоря и с Гари. Казвам им да не се безпокоят. Основната им задача сега е да си родят бебето. Останалото е мое задължение.

— С майка ви няма да имаме повече бебета и най-доброто, което можете да направите за нас, е да си раждате вашите.

Опитват се да спорят, но аз съм непреклонен. Казвам им, че ако имам нужда, ще ги повикам на помощ. Заявявам им, че правя това обещание с ръка върху куп библии.

Сутринта закусваме шунка и яйца в пицарията отсреща. Докато татко плаща сметката, закарвам колата до бензиностанцията. Там продават осемпистови касети на въртяща се стойка. Решавам се и купувам касета на Дилън.

Проверявам водата, маслото и акумулатора. Моторът е достатъчно мощен, дори и за локомотив. Акумулаторът е голям като кашон ябълки; пръчката за измерване на маслото е толкова дълга, че човек може да си счупи врата, ако държи единия край и гледа за маслото на другия. Проклетата машина изпива над осемдесет и два литра бензин.

Изпреварваме по-голяма част от камионите и сега се носим през красива местност. Измъквам касетата, помотавам се с копчетата и я плъзгам на място. Балансирам колоните и изведнъж се потапяме в звуци. Поглеждам за някаква реакция у татко, но той се е прегърбил над волана с втренчен поглед, както обикновено. Смъквам облегалката си до полулегнала позиция и гледам пейзажа, който плува край прозорците. Колкото по-високо се качваме, толкова по-синьо става небето, а въздухът — по-прозрачен и чист. Дърветата са предимно иглолистни. Касетофонът има добър звук — сякаш си със слушалки. Унасям се.

Изслушвам касетата два пъти. Прекъсванията не са много лоши. Неприятното с осемпистовите касети е, че всяка писта е точно двайсет минути; прекъсванията могат да дойдат по всяко време. Навлизаме във втората песен, когато татко пита дали не можем да спрем касетофона за малко. О’кей. Не желая да правя сцена, но не мога да си държа устата затворена.

— Какво не е в ред с Боб Дилън, татко?

Поглежда ме и се усмихва, една от неговите усмивки на медитиращ гуру.

— Нищо особено, Бил, но два часа да слушаме една и съща касета е досадно.

— О, татко, тези песни имат смисъл. Той пее за неща, за които всички трябва да помислят.

Мълчим известно време; едно от онези напрегнати мълчания.

— По-добър е от ония мафиотски оплаквачи: Дийн Мартин, Бинг Кросби, Франк Синатра, Пери Комо, всички ония, които ти и мама харесвате толкова много.

Не казва нищо.

— Исусе, единственото, което правят, е да подхванат някоя тъпотия от сорта на „обичам те“ или „целуни ме“ и да грачат на тази тема с часове наред.

Не съм сигурен дали ме е чул. Когато поиска, може напълно да изключи.

— Хубаво, Били, ще се опитам да обясня чувствата си. Първо, животът ми се струваше толкова лесен. Моето поколение започва да се жени и уляга в разцвета на трийсетте. По-голяма част от приятелите ми са си уредили живота, с големи къщи с басейн и кадилак. По дяволите, всеки бял, дори и малоумен, можеше да постигне това. А вие, децата, растяхте сред всичко това. Никой не се стреми към нещо, което вече притежава. Свикнали сте с ежедневния душ, с огромните хавлиени кърпи с дължина почти два метра и чисто бельо всяка сутрин, коли, фризери, претъпкани с храна, стереоуредби и тъй нататък. И като връх на всичко, задължението да се ходи на училище.