Уилям Уортън - Татко

Докато татко е с дядо в болницата, аз стоя вкъщи при баба. Тази жена е абсолютно ненормална. През целия ден ме преследва с „Защо не си обръснеш брадата, какво криеш?“ или „Защо ти е тази дълга коса?“, или „Ако на всяка цена трябва да си с дълга коса като на момиче, поне я измий.“

Господи, какъв тормоз! Един ден се впуска към мен с ножици в ръка. „Чакай, Били, ще отрежа само онова, което стърчи над ухото ти.“ Отскачам настрана. „Хайде, не бъди глупак; остави ме все пак да ти обера врата.“

Непрекъснато се промъква в стаята ми, докато спя. Пъха си носа навсякъде.

Един ден взема бельото ми и го изпира във ваната. Изкарала е инфаркт и пере моето бельо! Казва, че момичетата не харесват момчета с мръсно бельо. Господи, за какво се загрижила!

На всичко отгоре ме пита дали се избърсвам добре след ползване на тоалетната. Очаквам едва ли не да ми покаже. Казва ми да използвам няколко сгънати листа тоалетна хартия и да се бърша отвън, а не между краката и най-малко три пъти. Човек не може да повярва на ушите си; тя няма никакво чувство за мярка. Не знам как татко понася всичко това; представи си само да имаш такава майка.

Накрая не издържам и избухвам. Татко рисува навън, а тя ме тормози цял следобед: пита ме дали ходя на черква, дали съм още девствен, имам ли гадже. Побеснявам и й казвам, че ме подлудява, че подлудява татко, че сигурно е подлудила и дядо. Тя изпада в истерия и се затваря в спалнята.

Татко се връща; казвам му какво се е случило.

— О, Били, знаеш, че е болна.

Не е вбесен, само обезкуражен. Чувствам се като лайно, но ми беше дошло до гуша. Том се беше върнал в Санта Крус; остави ми палатката си. Ако нещата се влошат прекалено много, винаги ще мога да се върна на хълма. Том ще става психолог.

По дяволите, вече има толкова много психолози; има твърде много от всичко. Твърде много инженери, твърде много химици, доктори, зъболекари, социолози. Но няма достатъчно хора, които действително правят нещо.

Когато човек се замисли за това; когато погледне на нещата реално… Господи, ние сме — е, да кажем сто процента. Половината от сто процента. Половината от тях са под осемнайсет и над шейсет и пет години, т.е. хора, които не работят. Остават петдесет процента хора на средна възраст. Половината от тях са жени; а повечето от тях са толкова заети да раждат и отглеждат деца, че времето им е изцяло запълнено. Някои все пак работят, така че нека да смъкнем до трийсет процента. Десет процента са доктори, адвокати, социолози, зъболекари, бизнесмени, художници, писатели, учители, свещеници, пастори или равини; те всъщност не произвеждат нищо: само обслужват другите. И така, стигаме до двайсет процента. Поне два или три процента живеят на кредити или социални помощи, или просто са си богати. Остават осемнайсет процента. Седем от тях са безработни — голяма част от тях доброволно! В края на краищата се оказва, че само десет процента произвеждат храна, изграждат домове, строят и ремонтират пътищата, произвеждат електричество, работят в мините, правят коли, събират боклука: вършат цялата мръсна, цялата истинска работа.

Всеки търси начин да се чупи от работа. А най-лошото е, че онези, които вършат работата, получават най-малко.

Знам, че не съм първият, който е стигнал до тези изводи, но си мисля, че дори Маркс просто си е търсил начин да се измъкне от работа; също и Ленин — още двама буржоа — лентяи.

И така Том се връща обратно, за да стане психолог. Ще се присъедини към огромната армия психолози, които ще задоволяват капризите на всички хора с чувство на вина за това, че не си изпълняват добре задълженията. А всъщност никой от тях не може дори да се погрижи за себе си.

Питам се къде, по дяволите, е моето място във всичко това?

На следващия ден телефонирах на доктор Етридж. Той беше лекар на татко в Перпечуъл Хоспитъл през последните петнайсет години. След няколко безуспешни опита, пресечени от телефонните оператори и сестри, най-сетне се свързах с него.

Обяснявам случилото се. Етридж влиза в ролята си.

— А-а, господин Тремънт, такива неща са нещо обикновено. Доктор Сантана знае какво прави; той е добър млад хирург. Ще отида да видя баща ви тази сутрин, дълго време ми е бил пациент. Освен това и двамата сме от Уискънсин. Ще трябва да приемете фактите, господин Тремънт; това може да е началото на сенилност.

С една дума, сервира ми глупостите на Сантана.

— Толкова бързо, доктор Етридж — внезапна сенилност? Никога не съм чувал за подобно нещо.