Уилям Уортън - Татко

Бори се срещу това; мъчително е да го гледа човек как се дърпа и гърчи — като вързано кученце. Когато го храня, освобождавам каишките, но не изпускам ръцете му от очи.

Сестрите се страхуват допълнително, че татко може да получи рани от залежаване. Той слабее и при постоянното му въртене и обръщане протърква задника и гърба си.

След четвъртия ден започнаха да го поставят на стол до леглото, докато сменят чаршафите му. Оставят го да седи час-два, но добре вързан в усмирителната му риза.

Веднъж отивам в болницата за вечерното му хранене и намирам татко все още вързан за стола. Беше издърпал по някакъв начин катетъра си и беше потънал в собствените си изпражнения и урина. Беше се гърчил и въртял както обикновено и една от ръцете му беше притисната под страничните облегалки на стола; кръвообращението му е прекъснато, ръката му е посиняла. Нощницата му се е вдигнала и той е гол от кръста надолу.

Изпадам в шок. Коленича до него; краката му са леденостудени. И всичко това се случва в хирургическото отделение на съвременна болница, не в лудница от деветнайсети век. Не знам колко дълго е стоял така, но краката и стъпалата му са на червени и бели петна и по тях засъхва урина.

Звъня и викам. В стаята се втурва сестра и аз изливам яда си на нея. Помага ми да развържа татко и да сменя нощницата му. Слагаме го в леглото. Копнея да го успокоя, но той като че ли не разбира какво се е случило.

На следващия ден се нахвърлям върху Сантана и Етридж. Обясняват ми, че в обикновена болница не могат да се грижат за човек в състоянието на баща ми. Заявявам им, че щом е така го вземам вкъщи.

Прибирам се у дома, като се стремя да избегна мама. Промъквам се в спалнята откъм градината с кутия бира в ръка. Изпивам я на спокойствие и обмислям положението. Искам да взема правилно решение по отношение на мама и татко, не само да дам отдушник на гнева си.

Слагам мама да спи и телефонирам на Джоан. Опитвам се да кажа нещата направо, без прекалени преувеличения, характерни за темперамента на един художник. Когато свършвам, настъпва дълга пауза. Джоан плаче.

— Това е ужасно, Джак. Трябва да направим нещо. Не се безпокой за мама; трябва да го приберем вкъщи. Ще можеш ли да се грижиш за него, ако мама дойде при нас?

— Мисля, че ще мога. Знам със сигурност, че ще се грижа за него по-добре, отколкото в болницата. Но ще можеш ли да се справиш с мама там заедно с Марио и другите? Знаеш добре каква е.

— Ще се справим. Ще бъде в стаята на Мерилен, тя е близо до банята, и ще я държа на легло колкото е възможно по-дълго. Марио може да работи в гаража си или в градината. С неговата работа по поддържане на игрищата той и без това отсъства до шест вечерта. Марио разбира проблема; не се безпокой.

И така, решено е. Когато мама се събужда, съобщавам й решението. Тя иска да остане с мен и да помага, но аз съм непреклонен. Казвам й, че това е невъзможно. Със сигурност ще получи нов инфаркт и аз няма да мога да се грижа и за двамата. Може да идва, когато татко е по-добре.

Помагам й да си опакова дрехите. Влизаме в колата, тя си слага тъмните очила и аз я откарвам при Джоан по „Сепулведа“.

Когато на следващия ден отивам за татко, при мен се втурва главната сестра. Тя е едра жена, която се впуска в подробен преглед на вчерашния ден на сестрите под нейно ръководство, но аз не се поддавам лесно на манипулация. Казвам й да се маха от пътя ми. Всички тези хора мислят само за личните си права.

Тя вика човек от охраната. Обяснявам му какво става. Той кима и се преструва, че слуша. Решаваме проблема заедно. Помага ми да облека татко в пижамата и хавлията му. Събирам останалите му лични вещи в книжна торба. Казвам на главната сестра да побърза с документите за изписване и с инвалидната количка. Охраната ми намига; точно на място за тази работа. Заедно вкарваме инвалидната количка в асансьора. Татко седи, трепери, дърпа се, тегли хавлията си с пръсти. Трудно е да се повярва, че това някога е било нормално човешко същество. Дори пръстите на ръцете и краката му са извити някак навътре, практически стегнати в парализа: главата му виси, сякаш е твърде тежка за врата му. Напомня ми картината, нарисувана от Ван Гог в лудницата, онази с мъжа, който притиска лице в юмруците си, с тази разлика, че татко няма достатъчно контрол да направи дори това.

Тикам количката през паркинга и с усилие го вкарвам в колата. Той изобщо не разбира какво става.

Налага се едва ли не да го пренеса на ръце през вътрешния двор, да изкача онези стъпала и да го внеса в къщата. Той слага единия си крак пред другия, но те не поемат никаква тежест върху себе си; отстрани изглежда като че ли се опитвам да накарам някаква гигантска кукла да върви. Носи старата си пилотска шапка и тя се изкривява на една страна. Той кима и шепне нещо, без да разбира къде всъщност се намира.