Уилям Уортън - Татко

Решавам да го облека в дрехите, които обикновено носи вкъщи. Всъщност, той не е болен, само омаломощен. Сигурен съм, че ако възстанови усета за собственото си аз, ще дойде на себе си. Отвеждам го в задната спалня, настанявам го във фотьойл и го обличам. Избирам леки памучни панталони, жилетка и му слагам другата шапка, онази, която му купих за рождения ден.

Той вдига ръка, хваща шапката и я хвърля на пода. После едва не пада от фотьойла, когато се навежда да я вземе. Слагам я отново на главата му. Този път я оставя на мира. Мисля си, че може би това ще подобри кръвообращението и подмлади някои неврони в мозъка му. Хващам се като удавник за сламка.

Завеждам го във всекидневната и му помагам да седне в неговия стол-люлка. За мен е утеха да го видя на този стол след дните, когато бе вързан за стерилното болнично легло. Не знам дали това е добро за него, но е от голямо значение за мен. Държа на външния вид на нещата вероятно твърде много; това е може би причината, поради която съм художник: мога да преработвам нещата, които виждам, така както на мене ми се иска. Надявам се, че ако се държим и живеем като че ли нищо не се е случило, той може отново да се върне в релсите на нормалния живот.

Влизам в кухнята и започвам да приготвям традиционния обяд на родителите ми. Той се състои от запечен сандвич със сирене, десетина бисквити „Риц“ и чаша бира. Снова между кухнята и всекидневната, за да го проверявам. Той си седи, вторачен в стенния часовник над телевизора. Занасям сандвичите във всекидневната и слагам сгъваема масичка между неговия стол и този на мама. Докато тичам напред-назад, татко на няколко пъти се привежда, като че ли се кани да стане, но люлеещият се стол го връща назад. Включвам телевизора и намирам една от техните любими шоупрограми, „Разплаканата Ани“, както ги наричат те. Татко се вторачва в екрана с празен поглед. Привежда се леко напред, протяга ръка, сякаш се опитва да хване нещо във въздуха. Прави това движение няколко пъти, после се отказва.

Поставям чашата бира в ръката му. Поглежда я, поглежда мен. Като че ли между нас няма никаква връзка, като че ли не сме от един и същ биологичен вид, камо ли да сме роднини. Виждал съм циркови номера с шимпанзета, обучени да пият от чаши и да се хранят от чинии. Те ми изглеждаха по-близо до човешкия род, отколкото баща ми сега. Той се е вторачил в чашата бира, без да знае какво да прави с нея. Хващам ръката му, с която държи чашата, и бавно я вдигам до устните му; ръцете му са студени и треперят. Леко накланям чашата така, че бирата да се излее в устата му. Част от течността изтича от ъглите на устата му, но все пак той поема малко и преглъща. Смъквам ръката му и изчаквам да видя какво ще направи.

Нищо. Вземам чашата и намествам в ръката му половин сандвич. След това отново сгъвам в лакътя и я придвижвам до устата му, но той не разтваря устни. Челюстите му са здраво стиснати.

Отказвам се и нарязвам сандвича на малки квадратчета; така имам по-голям късмет. Той отваря уста, за да поеме хапките, дъвчи и преглъща. Така успявам да го накарам да изяде половин сандвич. Вкусен е — от онези, които той обича. Опитвам отново с бирата. Този път е по-лесно, но той още не е схванал разликата между ядене и пиене; опитва се да дъвче бирата и едва не отхапва ръба на чашата. Следващия път ще я налея в пластмасова чаша.

По телевизията дават „Сити Хоспитъл“. Това е едно от любимите предавания на родителите ми, но сега нямам никакво желание да го гледам. Татко като че ли не забелязва нищо; очите му следят само движенията и цветовете. Прехвърлям няколко канала, докато откривам шоупрограмата на Дайна Шор. Татко гледа телевизия по начина, по който един нормален човек гледа калейдоскоп. Той следи движението, чува звуците, те му действат успокоително.

Аз не си затварям устата: коментирам предаването по телевизията, говоря каквото ми дойде наум, но той не ми обръща внимание. Обхваща ме безпокойство, търпението не е най-силната ми страна, особено ако нямам поддръжка. Говоря за Джоан, за децата й, за Врон, за нашите деца, за майка; за това, което си спомням за неговата работа. Отговори ми пълна тишина.

През деня татко гледа телевизия спокойно, но вечер нещата се усложняват. Отражението на светлината от цветния екран върху килима създава странно чувство: като че ли човек попада в някакъв нов, нереален свят.

Не съм виждал по-чудноват модел на килим от този във всекидневната на родителите ми. Майка ми го купи с цел да не личи, когато се замърси. Той е многоцветен: червено, зелено, кафяво, оранжево, жълто — и всички тези цветове са пръснати безразборно като малки точици; напомнящи налудничава картина на някой неоимпресионист, но без загатване за образ или фигура.