Уилям Уортън - Татко

Доста дълго време клозетът ни в мелницата беше в избата. Марти отказваше да слезе долу сама. Четиринайсетгодишна бе гледала филм на ужасите и не можеше да се освободи от него. Оттогава винаги закачаше разпятие над главата си. Не е религиозна, но държеше това разпятие. Сигурен съм, че ако й бях взел пушка със сребърен куршум, щеше да спи с нея под възглавницата си.

Това разпятие направи изключително силно впечатление на мама при едно от техните гостувания в Париж. Тя винаги се е ужасявала от атеизма в нашето семейство. У нас никога не е имало картини с религиозна тематика с висящи над тях Свещено сърце или парченца палмово дърво и прочие джунджурии, характерни за едно католическо семейство. Но Марти държеше разпятие над леглото си, така че не бяхме съвсем изгубени души.

Нащрек съм. Постоянно обръщам глава. Напрегнат съм и нервен, едва се контролирам.

Събличам татко и го слагам с надежда на тоалетната, но нищо не става. Обличам му пижамата и го отвеждам в спалнята. Той не разбира какво става.

Слагам го на леглото. Какво мога да направя, за да избегна катастрофата от последната нощ? Решавам да седя на стол до него и да чета. Единствената книга, която намирам, е наръчник как да се овладееш, когато си пред нервен срив. Любимата книга на мама. Пълна е с лаически обяснения, но е написана разбираемо, нещо като терапия в домашни условия.

Това е първата нощ, в която татко започва да протяга ръка така, сякаш пред него летят пеперуди. Той посяга с пръсти много внимателно, много деликатно. Опитва се да хване нещо във въздуха. Следи Нещото, което той само вижда, с очи и внимателно събира пръсти — като дете, което лови прашинки, танцуващи в слънчевата светлина.

Слагам книгата настрана и приближавам глава до неговата. Той продължава безцелните си движения. Ясно е, че не може да хване Нещото, за което протяга ръка. Продължава безполезните си движения, които човек прави, когато безуспешно се опитва да вдене конец. Каквото и да е това пред него, той не може да го хване, но не се оплаква. Само ломоти неясно с тракащи зъби и треперещи устни.

Плъзгам ръка над неговата, докато той посяга, удря въздух, сграбчва въздух.

— Какво има татко? Какво виждаш?

Не ме поглежда. Втренчил се е в някаква точка.

Когато някой вижда нещо, което ти не виждаш, и ти самият започваш да се чувстваш невидим.

Светвам лампата. Може би това ще помогне; може би светлината от нощната лампа предизвиква халюцинации. Той се спира за миг, загледан в светлината, последното от неговите „неща“ хваща окото му и той посяга, ръката му бавно и внимателно се насочва към него.

Загасям. Спира се за няколко секунди, после започва отново.

Загасям и нощната лампа, за да видя какво ще стане. Наблюдаваме се в тъмнината. Достатъчно светло е, за да видя, че е прекратил странните си движения. Това, което се опитва да хване, сигурно не лети в тъмнината. Вслушвам се в неговото трепетливо ломотене: „Бе-бе-бе-бе-де-бде-бде-бгег-бе-бе“.

Господи, това е ужасяващо! Прокарвам ръка по челото му, по рамото му и по отпуснатата му ръка. Той е толкова напрегнат, като че ли е на стартовата линия. Стегнатото му тяло може да послужи за урок по анатомия. Човек не очаква такива мускули в един немощен, възрастен човек. Нямам много опит по отношение на мъжките ръце и рамене. Като се изключат рисунките ми на мъжки фигури от натура, не съм имал кой знае какъв опит и практически не знам какво представлява мъжкото тяло освен моето собствено. На опипване е със сигурност различно от женското. Прокарвам ръка успокоително и ломотенето му постепенно замира. В мрака не мога да видя дали е заспал. Навеждам се над него; дишането му е равномерно, но не съм сигурен.

Протягам ръка и светвам нощната лампа. В момента, в който светва, виждам, че очите му са вторачени право в моите. Сякаш дори и в мрака той е знаел къде точно са очите ми! Като че ли превърта свредел в главата ми с немигащите си присвити очи. Вгледал се е в мен, както във всичко останало, включително и в неговите невидими за мен пеперуди. Не показва с нищо, че ме разпознава, прочитам само някакво любопитство. Гледа ме така, както аз бих наблюдавал Млечния път в някоя звездна нощ, без да мога да свържа видяното с това, което знам.

Усмихвам се, но това не означава нищо за него. Наблюдава ме доволен до момента, в който започна да правя резки движения. След безкрайно дълго време за мен очите му премигват няколко пъти. После започват да трептят, затварят се бавно, като слънце, което постепенно се скрива зад някой хълм. Изглежда като мъртъв, когато притваря клепачи. Вслушвам се за дишането му, то е равномерно. Отново се отпускам на стола, опитвам се да чета, но не мога да се съсредоточа. Унасям се, но обзелата ме тревога не ми позволява да заспя.