Уилям Уортън - Татко

Какво да правя? Не искам да го намеря отново на пода. Не мога да го оставя, но не бих издържал буден цяла нощ. Решавам да легна до него. Може би ще бъде добре, ако има някого до себе си. Никога не е бил сам в леглото си.

Премествам го до стената, така че да не може да става, обличам си екипа за спане, отпускам се по гръб и известно време се вслушвам в дишането му. Дълго време не мога да заспя.

Събуждам се, обзет от паника. Той е застанал върху мен в леглото и главата му е точно над моята. Гледа право в лицето ми в мрака, носът му докосва моя.

Скачам толкова бързо и рязко, че си удряме главите. Необходимо ми е известно време, докато осъзная къде съм и какво става. Хващам го за раменете и внимателно го връщам в неговата половина от леглото. Сърцето ми сякаш е в гърлото, боя се да не получа сърдечен удар. Господи, колко още може да издържи едно петдесет и две годишно сърце? Треперя от напрежение.

Татко лежи до мен. Отново светвам нощната лампа и го поглеждам. Той се втренчва в мен с празни очи и пак започва да лови въображаемите си пеперуди. О, Боже!

Ставам и отивам до банята. Когато се връщам в спалнята, все още усещам миризмата на лайна.

Той продължава да лови своите пеперуди. Лягам до него; дишам бавно, мъча се да се успокоя. И в този момент разбирам какво всъщност прави: опитва се да отдели фигурите по тапетите на стените. Нещо не е в ред с неговите възприятия: струва му се, че цветният модел виси непосредствено пред очите му. Той бере цветя от стените. Наблюдавам го още известно време и се убеждавам в правотата на изводите си.

Скачам от леглото и изваждам чист чаршаф от кедровата ракла. Опъвам го над две малки фотографии, закачени на стената. Едната е на Джоан в трети клас, снимка от училището й във Филаделфия. На другата съм аз в седми клас. И двете снимки висят над тази стена от момента, в който родителите ми се нанесоха в къщата преди двайсет и пет години. Връщам се в леглото до татко.

Той се успокоява. По дяволите, какво не е в ред с начина му на възприемане на околния свят?

Поставям ръка на гърдите му. Така ще усетя, ако се раздвижи. Чувствам как тялото му се напряга, трепери, подскача, рита; като куче, което сънува.

Не мога да заспя. Когато решавам, че се е успокоил и се унасям, той подскача, ритва с крак или размахва ръка. Но все пак трябва наистина да се е уталожил, защото накрая все пак заспивам. Мога да спя дори върху гвоздеи.

Този път се събуждам от юмрук в окото! От носа ми тече кръв, устната ми е разцепена. Добре ме подреди.

Отивам в банята и се поглеждам в огледалото. Изглежда, окото ми ще посинее. Носът ми спря да кърви, устната ми е сцепена отвътре. Осем часът сутринта е; имам чувството, че изобщо не съм спал. Но успях да задържа татко в леглото цели девет часа и той спа през по-голямата част от това време. Когато се връщам в спалнята, той е буден. Водя го до тоалетната. Той не е отпуснат, от мен се изисква само да го насочвам. Сяда на тоалетната чиния. Никога няма да привикна да бърша задника на възрастен човек. Не ме бива за санитар. Това е нещо, което сега откривам. Връщам го в спалнята и му помагам да се облече. По-добре е от вчера, взема по-голямо участие. Дори ми помага с ръкавите на ризата си и се повдига така, че да мога да издърпам панталоните му.

Давам му закуска, извеждам го в двора. Помагам му да седне в един от шезлонгите, пускам музика. Говоря непрекъснато, но той не реагира.

По някое време следобед — не мога да кажа кое предизвика това — той сяда по-изправено и като че ли започва да забелязва нещата около себе си. Обръща се към мен и ме поглежда право в очите. Струва ми се, че ме е разпознал. Изненадано се навеждам напред; той посочва към градината.

— Манди излезе от пасището, Ед.

Кой е Ед, коя е Манди, какво пасище? Казва само това; кима с глава няколко пъти, за да си вдъхне увереност, стар негов навик, после се успокоява. Опитвам се да мисля. Ед трябва да е брат му, точно една година по-възрастен от татко. Те израстват заедно във фермата им в Уискънсин.

Най-доброто, което мога да направя, е да подхвана нишката.

— Не се тревожи, Джак; всичко е наред.

Искам да продължи. Чака. Петнайсет минути по-късно той отново се обажда:

— Подай ми гаечен ключ номер осемнайсет, Джим.

— О’кей.

Залавя се да свърже две неща. Държи нещо невидимо в лявата си ръка и срещу него приближава с дясната нещо също толкова невидимо. Притиска с все сила, дори скърца със зъби. Подбутва двете невидими части от една посока или друга, сумти от напрежение.