Уилям Уортън - Татко

Аз обаче искам светлина и въздух в тази стая. Иначе никога няма да се освободя от отвратителната миризма. Освен това искам да прогоня тъмнината и лошите духове, да пусна вътре слънчевата светлина и добрите феи…

Сядам пред прозореца. В стаята нахлува потоци светлина; унасям се на стола с глава, подпряна на стената.

Събуждам се в два часа следобед. Той е буден. Обърнал се е по гръб. Изглежда спокоен, очите му не са така напрегнати; но когато се вглеждам, забелязвам, че лицето му е мокро от сълзи. Той плаче. Приближавам се до леглото. Възглавницата е мокра от сълзите му. Плаче тихо. Галя главата му, хващам го за ръка. За пръв път стисва ръката ми и я задържа в своята.

— Какво има, татко? Всичко е наред.

Плачът му преминава в ридания. Не ме поглежда. Очите му са широко разтворени, гледа втренчено тавана и мъчително ридае. Говоря му и разтривам едната му ръка, другата стиска здраво моята.

Какво означава всичко това? Внимателно го повдигам, притеглям го към себе си, за да мога да го облека. Той не спира да плаче. Рядко може да се чуе мъж да плаче с такива дълбоки, раздиращи сърцето ридания като тези.

Грабвам го и го отнасям на двора. Отпуска глава на шезлонга и продължава да плаче. Гледам го няколко минути и влизам вътре да приготвя нещо за ядене. Чувствам се напълно безпомощен. Правя набързо сандвич със сирене и наливам чаша бира. Когато излизам, виждам, че продължава да плаче, без да се помръдне.

Не мога да го накарам да яде. Стиска устата си, а когато вкарвам насила хапка в устата му, отказва да дъвче. Не се съпротивлява, просто не обръща внимание на храната. Опитвам се да налея бира между зъбите му и той се задавя. Седя с него около половин час, държа му ръцете и се надявам да се успокои. Но той продължава да плаче.

Втурвам се вътре и изтеглям кабела на телефона така, че да мога да седя на стъпалата и да го наблюдавам, докато говоря. Обаждам се на Джоан. Трябва да има развито шесто чувство. Още преди да отворя уста, тя пита:

— Какво има, Джак? Какво става?

— Джоан, не зная какво става; татко плаче с часове. Събуди се с плач и оттогава не е престанал.

— Света Дево! Мога ли да направя нещо?

— Би ли могла да прескочиш, Джоан? Вече не издържам.

— Добре. Тръгвам веднага. Джон и Мерилен ще се върнат скоро и ще наблюдават мама. Обади ли се на доктор Етридж?

Слушам я и не изпускам татко от очи. Той не ми обръща никакво внимание.

— Добра идея, Джоан; ще телефонирам на доктор Етридж. Съжалявам, че те безпокоя, но явно не ме бива за болногледач. Слава Богу, че никога не съм работил в клиника. Само месец в клиника за душевно болни и ще полудея.

— Джак, става въпрос за твоя баща. Не забравяй, че дори лекарите избягват да лекуват близките си.

Гласът й ме успокоява. Не ми се иска да прекъсвам разговора.

— Добре, Джоан. Ще позвъня на доктор Етридж и ще те чакам. Докато си тук, ще мога да напазарувам и да изпера дрехите ни. Вече нямам чисто бельо и чорапи.

— Ще донеса прането; в него има и твои неща. Ще бъда при теб към четири; така ще мога да избегна пиковите часове.

— Добре, но внимавай! „Отделението за спешни случаи“ е препълнено.

— Слушам, „Майко квачко Джак“. Ще внимавам.

Тя ме дарява с лекия си, предназначен само за мен смях по телефона. Има нещо успокоително в този мек, спокоен смях дори и тогава, когато всичко е объркано. Ако само можех да бутилирам този неин смях или да го запиша на касета и да го пускам в клиниките за психично болни, мисля, че ще изпразним половината от тях за три месеца. Връщам слушалката на място. Татко продължава да плаче.

Намирам телефонните номера на Перпечуъл Хоспитъл и звъня на доктор Етридж. След известно време ме свързват. Осведомявам го, че татко е вкъщи по предложение на доктор Сантана. Разговаря с мен много студено; все още се надува, все още играе на „шеф“.

— Доктор Етридж, не зная каква е причината, но татко плаче от часове. Плаче цял ден; отказва да яде.

Последва малка пауза.

— В депресия ли е?

Предполагам, че това е логичен въпрос, но ми прозвучава глупаво. Иска ми се да отговоря: „Не, докторе, той не е депресиран, той само плаче.“

— Бих казал, че е, докторе. Изглежда ужасно депресиран.

— От това, което ми казвате, стигам до извода, че ще трябва да опитаме с елавил; това ще го съвземе. Този тип силни депресии не са нещо необикновено при възрастни хора след операция.

Говори така, като че ли сме открили у кученце тения.

— Господин Тремънт, ако можете да дойдете до болницата, ще ви оставя рецептата в болничната аптека.