Уилям Уортън - Татко

Съобщават ми, че татко трябва да остане в болницата. Подписваме всички формуляри. От успокоителното татко изглежда по-добре. Стоим с него, докато го закарат на горния етаж. Целуваме го за довиждане, но той вече спи.

Когато се прибираме вкъщи, изяждаме приготвената вечеря, а после шофирам мамината кола след Джоан до Вали. Информираме мама, че положението на татко се е влошило и се е наложило да го върнем в болницата.

Прави сцена. Нямало да се стигне дотук, ако сме я били оставили тя да се грижи за него. Зле е, защото тя му е липсвала.

— В края на краищата той е мой съпруг! Вие, децата, нямате представа колко чувствителен човек е баща ви; той не може да живее без мене. Видяхте ли сега какво се случи.

Двамата с Джоан кимаме и се съгласяваме; нямаме нужда от още една сърдечна криза. Лесно я уговаряме да се върне вкъщи с мен. Човек може да остане с впечатлението, че животът в дома на Джоан е едва ли не някакъв вид наказание, което трябва да понесе за сърдечните си кризи: да каже пет пъти молитвата „Отче наш“, десет пъти молитвата в чест на Светата Дева и да изкара една седмица в дома на дъщеря си.

Слава Богу, Марио не е вкъщи; по негов адрес се изприказват куп ужасии. Смятам, че той е свикнал с това, но човек не може да очаква от никого да търпи до безкрайност тези глупости.

Съжалявам Джоан. Сигурен съм, че всичко казано й причинява болка. Знам от личен опит как боли. Знам също как този вид отрова се просмуква в добрите отношения между двама души. Мама е достатъчно добър психолог: усеща, когато си недоволен или уязвим и го използва. Затова е по-добре да я измъкна оттук колкото е възможно по-бързо.

Отвеждам я вкъщи. Късно е, а тя още не е вечеряла. Не ми се готви, не я искам и в кухнята; закарвам я до един от любимите й ресторанти, потискащо място, наречено „Уилямсбърг Ин“. Винаги мога да изям втора вечеря, особено когато съм напрегнат или съм потиснат.

Този „Уилямсбърг Ин“ е ресторант в псевдоколониален стил на ъгъла на „Нашънъл“ и „Сотел“ в западната част на Лос Анджелис. Фасадата му е от червени тухли с фалшиви дървени колони на тясна входна веранда. Не му липсва дори една от онези отвратителни малки статуи на черно момче в червен костюм и къси гащи, на която гостът може евентуално да върже коня си. По дяволите, поне на трийсетина километра наоколо няма коне, но затова пък има тълпи чернокожи.

Освен това ресторантът демонстрира изключителен патриотизъм с множество знамена, драпирани почти над всичко. По стените висят поне петдесет копия на Декларацията за независимостта заедно с портрета на Джордж Вашингтон от Стюарт. Невероятен кич! Келнерките са облечени в стил „Марта Уошингтън“ с костюми с дълбоко деколте. Изглежда, наемат тези момичета според номера на сутиена им. Целият ресторант е просмукан от расизъм, много патриотично, силно напомнящо щата Вирджиния преди години.

Вероятно използват няколко не особени дискретни начина за отстраняване на всеки негър, който би могъл да влезе тук погрешка, някои малки неща, за които никой не може да се хване: например, по-малки порции, прекаляване с подправките, бавно обслужване и прочие.

Обикновено това е ресторантът, който майка одобрява и дори обича. „Такива приятни хора вечерят там“ или „Този ресторант е толкова изискан“.

Сега обаче тя е обхваната от беса на отрицанието. Нищо не е хубаво. Нищо не е толкова добро, колкото е било. Ресторантът трябва да е купен от евреи. Аперитивът не струва: не са сложили никакъв алкохол в него, само лед, вода и плодове. Кое е новото? Затова точно са коктейлите; те създават възможност на хората да си мислят, че пият, без да се наливат с алкохол.

После се зае с обслужването. Това нещастно момиче с гърди, които едва не цопват в чиниите ни, не можа да угоди на майка ми.

Най-доброто от предлаганата тук храна е посредствено и скъпо. Слушам неспирните й мърморения. Оставям я да си говори; това й доставя удоволствие и поне отклонява мислите й от татко. Отново изслушвам всички подробности за посещението им в Уилямсбърг, Вирджиния със семейство Барлитълс. Това трябва да е станало преди десетина години и съм сигурен, че съм слушал за него поне пет пъти. Уилямсбърг е град, променен и подреден така от Рокфелерови, че хората да не си задават въпроси за ограбените от тях пари чрез мошенически нефтени сделки.

Когато най-сетне се прибираме вкъщи, заявявам на майка, че отивам да спя в спалнята към градината. Показвам й „сигналната система“ на татко и й обяснявам как работи. Тя настоява да знае защо ще спя в тази стая, а не в страничната спалня. Знам, че съм в състояние да се справя с нея.