Уилям Уортън - Татко

В гласа му прозвучава нотка на „стига вече с този разговор“ и аз не настоявам. Седя неподвижно с телефонната слушалка в ръце в продължение на още няколко минути. Чувствам се унизително. Нуждая се от магическия смях на Джоан.

Седя на двора с татко, държа му ръката. Пуснал съм хавайска музика, събличам ризата си, за да се попека на слънце. Решил съм да получа нещо от всичко това, дори то да е само тен. Държа ръката на татко и си въобразявам, че съм на палубата на параход за Хавайските острови, за да прекарам там медения си месец. Явно полудявам!

Джоан пристига с чистите дрехи и печено за вечеря. Казвам й мнението на Етридж. Тя настоява веднага да тръгна за болницата и взема предписаното лекарство.

Сяда до татко, гледа го как плаче и самата тя се разплаква. Държи ръцете му и се опитва да привлече вниманието му, но той дори не я поглежда, с едно-единствено изключение — когато го целува. Тогава той издава напред устни за целувка както винаги, но изразът на лицето му не се променя. Това е почти инстинктивна реакция, като реакция на бебе, което започва да смуче веднага щом човек докосне устните му.

Сестра ми казва, че положението у тях започва да става неудържимо. В лицето на Марио мама вижда едновременно мафиотски шеф и Нерон. Нарича го „надут петел“ и не престава да говори срещу него пред децата. Джоан не знае докога ще издържи Марио. Убедена е, че майка не може да живее, без да командва другите.

— Джак, мисля, че ако мама се беше родила трийсет години по-късно, щеше да стане велика феминистка.

Разказвам за случилото се с татко. Тя ме слуша внимателно: смее се на комичните моменти, като протяга ръка да докосне моята, плаче при тъжните. Татко седи до нас и плаче. Просто не е за вярване, че някой може да плаче толкова дълго без да спре. Според мен това продължава повече от три часа.

Бързам до болницата, вземам елавил. Когато се връщам, Джоан седи до татко. Поклаща глава.

— Ужасно е, Джони. Не ме поглежда. Държи се като малко момче, което се е държало лошо и се чувства виновно. Какво ли се е случило?

Разтварям две таблетки елавил в чаша вода. Със сигурност ще се задави с лекарството. Не знам какво да й кажа. Тя гледа на мен като на единственият член в семейството, за когото се предполага, че знае нещо от областта на психологията. Не знам, не мога да разбера какво става. Джоан наклонява главата на татко назад, аз стискам носа му и наливаме разтворения елавил между зъбите му. Слава Богу, този път той поглъща разтвореното лекарство.

Седя и чакам. Нямам представа след колко време ще започне да действа лекарството. Джоан приготвя вечеря в кухнята. След около петнайсет минути татко спира да плаче. Сълзите му като че ли пресъхват. Престава да ридае и започва отново неразбираемото ломотене и кривене на устни. Получава кратки спазми, сякаш реагира на малки, внезапни болки.

Викам сестра си:

— Хей, Джоан, погледни само. Тези лекарства са невероятни. За по-малко от час той спря да плаче и вече не изглежда тъжен.

Тя идва и се навежда над татко.

— Но не е и щастлив. Изглежда като че ли в главата му се води истинска битка.

Около десет минути по-късно обаче той… Трудно е да се опише. Татко става свръхчувствителен към всеки звук, към всяка промяна в светлината, към всяко движение, към всичко. Дори собственото му дишане го кара да подскача. Той е в състояние на непрекъсната възбуда, всяка негова част се движи, вибрира, потръпва, извива.

Спомням си за онзи ден, когато все още живеехме с Врон в Калифорния и пералнята ни „хукна“ из банята. Пералнята подскачаше наоколо, борех се, вкопчен в нея, и крещях на Врон да изтегли шнура.

Навеждам се над татко, опитвам се да го задържа. Страхувам се, че ще остане без капка сила. Не беше ял нищо цял ден, а сега изгаря толкова калории.

— Господи, Джоан! Той е толкова превъзбуден. Може би това е целта на елавила, но явно не е подходящ за него.

Джоан обгръща с ръце краката му. И двамата говорим, опитваме се да го успокоим.

Искам да му дам транквилант, преди да се разпадне; не може да продължава така. Тичам да взема валиум от стаята на майка. Стривам таблетката и му я вкарваме насила през зъбите. Меря кръвното му налягане. То е двеста и двайсет на сто и десет… Пулсът му е страшно ускорен, пърха като заловена птичка.

Джоан държи татко, докато телефонирам в болницата и успявам да се преборя да ме свържат с Етридж. Казвам му какво става и какво съм направил до този момент.

— Господин Тремънт. Кой премери кръвното на баща ви?