Уилям Уортън - Татко

— Аз, доктор Етридж.

— Да не би да си въобразявате, че сте доктор, господин Тремънт?

Вероятно с това, че съм си разрешил да измеря кръвното налягане на татко, съм заплашил някак си този надут пуяк. Той продължава в същия дух.

— Имате ли право да предписвате лекарства, господин Тремънт?

Решавам, че сега е моментът да поизлъжа. Всъщност правя го без дори да се замисля.

— Доктор Тремънт, доктор Етридж. Да, имам право да предписвам лекарства. Това е напълно в границите на моите прерогативи като член на Американската асоциация на психолозите. Освен това не харесвам вашето отношение, доктор Етридж; то е определено неетично и неподходящо в критична ситуация като тази.

Всъщност не съм член на асоциацията повече от двайсет години. Това е един от малкото луксове, от които си разреших да се откажа. Настъпи пауза. Давам му шанс, но той мълчи.

— Това, което искам от вас в този момент, доктор Етридж, и то веднага, е да ни посъветвате какво да направим, за да компенсираме страничните действия на елавила, който вие предписахте по телефона.

Знам, че го хванах натясно. Последва още една дълга пауза. Кълна се, че ако прекъсне, този път ще му вдигна истински скандал.

— Господин Тремънт, аз също не харесвам вашето отношение. В случая с баща ви сега вероятно е най-добре да изчакате да се успокои или да покаже други признаци на депресия, преди да му дадете още елавил. Валиумът, който сте му дали, би трябвало да го успокои, но е много вероятно отново да изпадне в депресия. Опитайте, ако не успеете, докарайте го тук:

Благодарих и поставих слушалката на място. По-добре е да прекъсна, преди да кажа какво мисля.

Татко бавно започва да идва на себе си. Двамата с Джоан седим и разговаряме с него или помежду си. Налага се да признаем, че не можем да продължаваме по този начин. Поведението на мама в дома на сестра ми е неконтролируемо, състоянието на татко не се подобрява — и двамата сме в задънена улица. На всичкото отгоре състоянието на татко не само не се подобрява, но дори се влошава и физически, и умствено. Не мога да го задържа да стои прав върху кантара в банята, но и без него е ясно, че слабее прогресивно. Лактите и коленете му са като гнезда на сачмени лагери, а мускулите му са само едни жилки.

Решаваме да го върнем в болницата. Телефонирам им и ги информирам, че пристигаме.

Но първо решаваме да го изкъпем добре. Независимо от цялото ми старание той определено мирише. Мирише по начина, по който миришеха дядо и баба, когато бях дете и им отивахме на гости във Филаделфия. Това е специфичната миризма на възрастта: пот, запек и засъхнала урина. Може би с татко не е точно така, но двамата с Джоан имаме майка, която обича да заповядва, така че не можем да не го изкъпем, преди да го върнем обратно в болницата. Смутени сме — той наистина мирише.

Издърпваме мушамата от леглото и я разстиламе на пода във всекидневната. Събличаме го и пускаме отоплението. Той лежи по гръб и ни наблюдава, без да се съпротивлява. Джоан вдига едната му ръка и я изтърква с изтривалка, сапун и топла вода; прави същото и с другата; той я оставя да прави това, без да се дърпа, но и без да помага или дори да следи с очи движенията й. Тя измива ръцете му, изтърква ги между пръстите и почиства ноктите му. После ги изрязва.

Аз правя същото с краката му. Почиствам пръстите и между тях, изтърквам стъпалата му. Изрязвам ноктите на краката му. Почиствам слабините му, избърсвам го, изтеглям назад кожичката на пениса му, за да го почистя. Докато правя всичко това, повдигам краката му нагоре, смъквам ги надолу — както прави човек, когато почиства едно бебе. Трудно е да свържа всичко, което правя, с татко…

Обличаме го в чиста пижама и хавлиения халат. Не е в състояние да ни помогне с нищо. Не може дори да върви. Стои прав и се люлее.

Джоан оправя леглото в нейния фолксваген. Вземам го на ръце и го отнасям в колата. Тя сяда отпред, а аз оставам с татко отзад, седя на края на леглото, опитвам се да го успокоя. Докато продължава всичко това, баща ми е неспокоен: непрекъснато бърбори, поглежда ни безпомощно с очи или се вторачва в предметите пред себе си.

Когато пристигаме в болницата, започвам да търся инвалидна количка, но състоянието на татко ги принуждава да докарат носилка на колела. Вкарваме го в спешното отделение. Двама доктори и една сестра веднага се заемат с него. Обяснявам им положението, докато работят. Поставят го незабавно на система. Докторът е усърден млад човек. Оказва се, че резултатите от изследванията на кръвта не са добри; той определено се обезводнява.