Уилям Уортън - Татко

— Дори внуците ми ме мразят. Никога не ми се обаждат по телефона, нито идват да видят как съм. И аз знам защо. Ти и Джоан говорите против мен, вие тровите мозъците им!

Дори и тя разбира, че е прекалила с последното. Изчаквам, докато съм сигурен, че е свършила.

— Мамо, защо не останем двамата, а татко да отиде при Джоан? По този начин тя ще може да го наблюдава. Може и да си права; тези психиатри не могат да знаят всичко, а вие сте живели дълго време заедно. По този начин сърцето ти ще може да си почине. Няма да имаш неприятности и с Марио. Обещавам да не ти преча. Ще бъда само твоят главен готвач и мияч на бутилки.

Гледа ме втренчено, опитва се да разбере дали говоря сериозно. Не плаче.

— Мисля, че ще бъде по-добре да отида в хотел.

— И това е добра идея, мамо. Ти върви в хотел, а татко ще остане тук с мен.

Очаквала е да се разтревожа от предложението й.

— Не, Джаки, това ще струва цяло състояние. Там, където аз бих искала да отида, ще струва поне четирийсет долара на ден.

— Но, мамо, този е начинът, по който трябва да изхарчиш парите си. За това са парите: да правиш с тях каквото искаш. Ти няма да живееш вечно и имаш право да се поразвлечеш. Намери си удобна стая с изглед към океана. Можеш да си осигуриш и обслужване по стаите и напълно да се разтовариш и да отдъхнеш.

— О, не, нямам намерение да пилея по този начин малкото пари, които сме събрали! Човек никога не знае кога ще има нужда от тях, Джаки. Сигурна съм, че никой никога няма да се погрижи за мен. Никой не ме обича и никой не го е грижа, дали съм жива или мъртва, така че е по-добре да имам малко пари, за да се погрижа сама за себе си.

Това малко повторение на старата реч прави истинско чудо: тя се успокоява. Говорим си още малко; аз съм в напрежение и внимавам с познатите капани.

Накрая мама се съгласява татко да живее с Джоан, а тя да остане вкъщи. Каним се да отидем да правим слънчеви бани във вътрешния двор и се преструваме, че сме на презокеанско пътешествие. Тя се държи така, като че ли ми прави огромна услуга — услуга, наистина! Вероятно до края на първата седмица ще имам нужда от префронтална лоботомия и тройна усмирителна риза. Една-две седмици с мама в това състояние може да бъде точно онова, което не ми достига, за да прекрача границата на нормалното. Ние, художниците, по принцип сме известни като лабилни хора.

Отивам да позвъня на Джоан от телефонна кабина на ъгъла. Казвам й, че мама е съгласна татко да живее с нея.

— Сигурен ли си?

Предавам накратко разговора ни. Джоан иска да знае мнението на татко. Едва сега осъзнавам, че дори не съм го попитал. Знам, че той ще се радва на възможността да бъде с Джоан, Мерилен и Джон; да разговаря с Марио. Джоан все още не е убедена.

— Сигурен ли си в това?

— Мисля, че да, Джоан. Не мога да кажа, че е щастлива — нея нищо не може да я ощастливи. Тя няма да бъде щастлива и в най-луксозния хотел, дори и да не плаща нищо.

Последва дълга пауза.

— Джак, само след три-четири дни ще полудееш. Ще дойда да те видя и ще те намеря обесен на лимоновото дърво отзад. Може би мама е права, ти си луд.

— Виж какво, обещай ми нещо; обещай ми, че ще ме смъкнеш от въжето.

Джоан понижава глас:

— Слушай внимателно. Върви в стаята си, приготви си багажа, измъкни се през оградата и хвани самолета за Париж и накарай Врон да прати телеграма, че си загинал при самолетна катастрофа. Аз ще си взема пощенска кутия тук и ти можеш да ми пишеш от време на време под чуждо име. Обещавам, че няма да кажа на никого, дори и на Марио. Сбогом!

Прекъсва. Отново избирам номера й.

— Ало?

— Виж какво, Джоан.

— Кой говори, моля?

— Аз съм. Престани, Джоан. Аз съм големият брат Джак, Джони, Джаки, Джон Тремънт.

— Съжалявам, сбъркали сте номера; брат ми умря при самолетна катастрофа преди пет минути.

Отново прекъсва разговора.

Нямам монети от по двайсет и пет цента. Отивам до магазина, купувам бира за алибито си и се обаждам отново.

— По дяволите, Джоан, не прекъсвай отново; разхищавам семейното богатство в монети по двайсет и пет цента!

— Добре, Джони. Но да не си казал, че не съм ти дала възможност да се измъкнеш. Докато те смъквам от онова лимоново дърво, не ми хвърляй злобен поглед или нещо друго.

— Добре, смахнато човече, обещавам.

— И така, татко ще се приземи тук, а ти ще живееш с мама. О, мили Боже!

Решено е.

Джоан и Марио ще дойдат да го вземат. Аз ще обясня нещата на татко. Всичко ми изглежда много разумно.

Прибирам се вкъщи, отивам в спалнята към градината и се изтягам за няколко минути на леглото; отново обмислям всичко, търся слаби места. После отивам при мама и й казвам, че ще се обадя на Джоан и ще организирам нещата с нея. Трябваше да разбера от отговора й, че от това нищо няма да излезе.