Уилям Уортън - Татко

Отстъпвам пред нея с куфара в ръка и се връщам във всекидневната. Татко е пребледнял; като зашеметен е. Мама беснее.

— Спри се, мамо! Какво говориш? Какво, в името на Бога, се опитваш да ни кажеш?

Сега тя започва да плаче на глас, скрила лице в ръцете си. Седи на прага, облегната на вратата. Гледам я, не знам какво да кажа. После тя се обръща, бавно отива в спалнята и тръшва вратата след себе си. Пускам куфара на пода и сядам до татко. Обхванат съм от противоречиви чувства. Нещо дълбоко в мен започва да възприема всичко това като комедия. Може да е истерия, а може би наистина съм коравосърдечен негодник.

— Татко, вероятно тя наистина предпочита да отидеш при Джоан. Хайде, отпусни се, всичко ще се оправи, знаеш каква е мама.

Татко гледа втренчено; в очите му има сълзи. Повдига внимателно очилата си и мълчаливо избърсва очи.

За да се намирам на работа, да върша нещо, превключвам каналите, докато попадам на уестърн с Джон Уейн. Ако нещо изобщо може да ни успокои в този момент, то Джон Уейн с неговия мъжествен, напевен глас би трябвало да успее.

Седим пред телевизора и се преструваме, че гледаме; и двамата всъщност не сме тук. Вероятно това е едно от преимуществата на телевизията.

Петнайсетина минути по-късно колата на Джоан и Марио спира пред къщи.

Казвам им какво стана след последния ни разговор. Тя придърпва един стол и сяда близо до татко.

— Ти какво искаш, татко? Какво да направим, за да помогнем най-много?

Той започва да клати глава, опитва се да каже нещо, но не може. После навежда глава и се разплаква. Ръцете му лежат неподвижно на скута му. Джоан ме поглежда, навежда се към него и го прегръща. Притегля го по-близо до себе си и столът се залюлява напред. Той притиска чело към рамото й.

Тримата седим така, докато татко плаче. Марио стои пред затворената врата със скръстени ръце. След известно време баща ми се поуспокоява и може да говори. Казва, че единственото, което иска, е мама да е щастлива. Той ще направи всичко. Ужасно се безпокои, че тя се е затворила в спалнята, а той се страхува да отиде там. Напълно е вцепенен от беса й. Уплашено поглежда Джоан, мен, Марио, вратата на спалнята. Не знам колко дълго може да издържи на такъв стрес. Все още не е достатъчно силен. Самият аз не съм на себе си.

Джоан отива да говори с мама. Още не е отворила вратата, когато тя изскача с крясъци отвътре.

— Махайте го оттук, по дяволите! Не искам да го виждам! Той не ме обича, той винаги е обичал вас, децата, повече от мен. Махайте го оттук! Женени сме повече от петдесет години и сега когато съм болна, той иска да ме напусне.

Татко се изправя.

— Но, Бес, искам да кажа Бет, това не е вярно! Не искам да отивам никъде. Ще остана. Ще стоя тук с теб.

— Махай се оттук! Повръща ми се само като те гледам. Ти ме вбесяваш; от каква полза можеш да бъдеш за мен или за някого другиго.

Исусе, ако си тръгне оттук, е виновен, ако остане — пак е виновен! Мама няма равна на себе си по създаване на такива объркани ситуации. Тя все още ме държи с двойни възли, дълбоко врязани в душата ми, като тел, стегната около дърво, когато е било още малко. Те ми внушават чувство на вечна вина. Трудно е да се чувстваш виновен за нещо, което наистина си извършил, когато носиш вини като тези.

Споглеждаме се с Джоан. Какво да правим? Отново сме в плен на старата черна магия. Марио отива и се навежда над татко.

— Хайде, татко; да се качим в колата.

Обръща се към мен.

— Джак, вземи този куфар. Джоан, опитай се да поговориш с мама.

Сестра ми тръгва към мама.

— Успокой се, мамо. Правиш трагедии от нищо. Твоя беше идеята татко да ни погостува, за да останеш на спокойствие и да си починеш. Той ще се върне веднага щом и двамата се почувствате по-добре.

Но мама чува единствено себе си.

— Ти също! Мислех, че поне дъщеря ми ме обича. Сега ми крадеш съпруга! Знам какво си намислила; ще го отведеш в къщата си и ще му говориш, докато той изобщо се откаже да се върне тук.

До този момент Марио е успял да изведе татко през вратата на верандата. При последните думи той се опитва да се върне обратно. Тя се откъсва от Джоан и препречва пътя му.

— Да не си посмял да влезеш тук, Джон Тремънт! Когато излезеш през тази врата, ти излизаш от живота ми. Не те искам в тази къща!

Размахва заканително пръст. Татко се оглежда безпомощно.

После поглежда в очите мама. Стои така и дълго я гледа втренчено — поне така изглежда, но сигурно не повече от десетина секунди. Поклаща глава, обръща се и прекрачва прага. Марио му помага да пресече малката веранда и да слезе по трите стъпала.