Уилям Уортън - Татко

— Разбира се, тя веднага ще се съгласи; още от дете се опитва да ми открадне баща ти.

Преструвам се, че не го е казала; нервна е, възбудена е. Влизам във всекидневната и говоря с татко. Мама върви по петите ми. Той е готов да направи всичко, което искаме.

Обаждам се на Джоан и повтаряме в основни линии разговора си. Двамата с нея се превръщаме в чудесни конспиратори.

Отивам в спалнята и изтеглям куфар от гардероба на татко; мама отново върви по петите ми. Господи, щом сложа дреха в него, тя я изважда! Накрая се предавам. Само да успеем да отведем татко далече от тази лудница. Тя слага разни неща в куфара; говори колко е по-горещо във Вали през деня и по-студено през нощта. Татко ще има нужда от тънки чорапи през деня и топла пижама през нощта. Настоява да дадем електрическото одеяло. Казвам й, че Джоан има, но тя не ми обръща внимание. Измъква и някакви вълнени одеяла от кедровата ракла. Докато свърши с багажа, човек може да си помисли, че татко ще изкачва Еверест без шерпи.

Отново обяснявам нещата на татко. Той проявява такова спокойствие, че не съм убеден дали разбира какво става. Иска само да бъде сигурен, че мама е съгласна с този план. Казвам му, че тя му е приготвила багажа. Той се усмихва и казва, че ще се радва да поиграе с Джон и Мерилен.

Сядаме и гледаме някакво глупаво предаване по телевизията. Мама не излиза от спалнята.

Когато човек живее със сърдечноболен, винаги се безпокои. Ставам и уж случайно отивам в спалнята.

Майка е на колене пред леглото. Куфарът е все още отворен, прелива от дрехи. Други дрехи и одеяла са проснати на леглото.

— Какво има, мамо; добре ли си?

Поглежда ме като някакъв непознат натрапник.

— Моля се на Бога, единственият приятел, който ми е останал, единственият, който мисли за мен.

Набожно обляга лице на края на леглото си и шепне нещо в покривката.

— А сега дори и съпругът ми след повече от петдесет години ме напуска.

Боже мой, честна дума, изкушението да я ритна в набожно издадения й задник е почти непреодолимо.

— Мамо, знаеш, че това не е истина. Така ти мислиш. Ти си тази, която не може да живее с татко и има нужда от почивка. Не забравяй това. Всички ние се опитваме да направим така, че да се чувстваш добре и щастлива. Той не те напуска; отива при Джоан за малко, за да можеш да си починеш.

Но тя не слуша. Може би приема съобщения директно от Бога, не знам, важното е, че не ме чува.

— Той не ме обича, никой от вас не ме обича. Той гори от нетърпение да си тръгне оттук. Ти беше свидетел. Веднага се съгласи; единственото, което иска, е да се махне от мен, където и да е.

— Това са глупости, мамо, и ти много добре знаеш това. Татко ще направи всичко, което кажеш. Той иска ти да бъдеш добре. Двамата с теб можем да си починем тук.

— Това е, което ти казваш. Ще бъде добре за него, но няма да бъде добре за мен. Аз ще бъда тук сама, а той ще бъде там със семейството на Джоан, ще се смее и ще си живее живота. Ще ме забрави след седмица. Ще видиш!

— Хайде, мамо, това е смешно. Аз ще бъда тук с тебе и ние ще си прекараме чудесно.

Помагам й да се изправи и тя сяда на края на леглото. Опитвам се да поставя някои от нещата в куфара. Ще имам нужда поне от три куфара, за да събера всички боклуци.

— Остави това, Джаки. Можеш да занесеш всичко там по-късно; той никога няма да се върне тук. Можеш да отнесеш всичките му неща там по-късно, някой друг път.

Това е моят шанс; затварям куфара, преди отново да промени решението си. Занасям го в предната стая и чакам Джоан. Сега мама няма да излезе от спалнята; бясна е на татко.

Той разбира какво става и отива при нея. Чувам я как плаче и прави сцена. След няколко минути татко се връща и застава на прага до телевизора.

— Оставам тук, Джони. Ти грешиш. Майка ти не иска да отивам. Обади се на Джоан и й кажи.

Добре, готов съм да върна дрехите му в гардероба и да се обадя на Джоан. Татко сяда на люлеещия се стол и се вторачва в телевизора; не мисля, че вижда много от това, което дават. Може дори отново да е в Кейп Мей.

Занасям куфара обратно в спалнята. Започвам да се чувствам като глупака във филм на братя Маркс. Срещам мама, тръгнала към всекидневната. Тя ми дава знак да се върна обратно. Главата й е изправена, в очите й има пламък и сълзи. Спирам и отстъпвам назад, тя върви пред мене.

— Да не си посмял да занесеш тези неща в моята спалня; той няма да стои в тази къща една минута повече, отколкото е нужно. Ако не желае да живее с мен, не е нужно да остава тук. И ако иска да се раздели с мен само защото съм болна и имам слабо сърце, нека да е така.