Уилям Уортън - Татко

Това второ „говоря сериозно“ е единственото нещо, върху което мога да гадая. От дете винаги казва „говоря сериозно“ точно преди да се предаде. Дори собствените й деца знаят това.

— Виж какво, Джоан, ти обърка текста. Това са моите реплики. Ти си спокойната и разумната. Проваляш цялата пиеса. Ако не внимаваш, ще ни отнемат най-гледаното време за телевизионно предаване.

Изчаквам. Отново започва отчаяно да плаче. Когато говори, в риданията й се прокрадва кикот.

— Джак, няма да повярваш какво направи. Самата аз все още не мога да повярвам.

— Слушай, Джоан, не ме подлагай на изпит. Вярвам, че е способна да направи всичко: да отлъчи папата от църквата, да застреля президента, да угаси слънцето, да си отреже пръстите на краката, за да може да носи по-малък номер обувки. Ще повярвам на всичко. Хайде, кажи ми, какво е направила!

— Едва мога да говоря за това, Джак; толкова е тъжно и ме вбесява. Работех в градината, събирах листата и оправях затревената площ, защото майка непрекъснато мърмори колко разхвърляно е. Твърди, че не се грижим за дома си. Приемам, че сме мърлячи, но за да й угодя — а трябваше да знам вече, че това е невъзможно — работя в градината. Връщам се вкъщи и не я намирам. Накрая я откривам в спалнята ни. Прелиства нашите семейни албуми. Подът е покрит с накъсани снимки. Навеждам се да ги събера; повече от трийсет снимки са накъсани на парченца, Джак, на парченца! Честна дума, помислих си, че окончателно е превъртяла! Казва ми, че преглежда тези стари албуми и къса някои от снимките, които имаме с нея. „Този Марио винаги успява да ме хване в най-грозни пози. Искам да си спомняте за мен такава, каквато наистина съм, не като за някаква маймуна с кривогледи очи, отворена уста и изплезен език.“ Демонстрира всичко това: пъха пръсти в устата си, дърпа ушите си, събира очите, неща, които прави, когато иска да изглежда смешна. Джак, можех да я убия в този момент! Събрах парчетата от снимките ни. На тях тя е с децата като бебета или с теб, или с татко, или с мен. Накъсва ги само защото не изглежда като Елизабет Тейлър. Грабвам албума от ръцете й и й казвам всичко, което мисля за нея. Когато си помисля за нещата, които й наговорих, никога няма да мога да говоря с нея отново, дори и да искам. Ако има нещо да ми казва, може да изпраща съобщения по теб. Точно сега, всеки път, когато се приближи до мен, си запушвам ушите и я оставям сама.

— Помисли, приятел. Това означава, че трябва да слушам два пъти по толкова. Предлагам веднага да дойда и да я върна тук; това ще намали телефонните обаждания, може би ще спаси някого от нас от приют за бедни, а други — от лудницата.

Отново заплаква.

— Чувствам се ужасно, Джак. Възможно ли е някой да говори на седемдесетгодишна жена така, както аз на собствената ми майка? Сигурно полудявам.

— Скъпа моя, всички ние сме луди. Някой се опитва да ни втълпи това от години. Мисля си, че точно на тази седемдесетгодишна жена трябва да се говори по всички възможни начини, за които човек се сети; вероятно това е първото разумно нещо, станало с нея от години. Всъщност какво прави сега — варосва тавана или може би съблича дрехите си и ги стерилизира във фурната ти?

— Заключила се е в стаята си. Мислиш ли, че може да се нарани, Джак? Започвам да се безпокоя.

— „Никой не го е грижа дали съм жива или мъртва!“ Точен ли съм? Това е била последната й реплика, нали? Отстъпваш ли сега? Колкото до мен, мисля, че няма да се терзая от това.

— Е, аз не мога; отивам до стаята й, чукам на вратата и се извинявам. Няколко накъсани снимки не са чак толкова важни; точно сега тя има най-голяма нужда от нас. Толкова съжалявам за някои от нещата, които й казах; ужасна бях.

— Това е индианската ти кръв, която кипва от време на време, Джоан; вътре в себе си ти си чиста дивачка. Да оставим шегите настрана, мисля, че не трябва да се предаваш. Аз съм с тебе, каквото и да направиш. Иска ми се само и аз да имам куража да й кажа някои неща. Ако го направя, вероятно ще захвърля апарата си за кръвно, ще престана да вземам лекарства, ще се откажа от йогистките упражнения; може би дори ще престана да нося очила. Кой знае? Пак повтарям: не прави нищо против волята си.

— Не, вече съм добре. Няма защо да идваш. Ще се оправя. Ще отида да говоря с нея или поне ще опитам.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Не съм сигурна в нищо, Джони, с изключение на едно-единствено нещо, а то е, че понякога мога да бъда истинска кучка. Надявам се, че ще запомня това. Надявам се също, че ще умра и ще изгния, преди да се превърна в такова бреме за всички.