Уилям Уортън - Татко

Домът й се намира зад къща-близнак; влизаме през вратата и вървим по тясна алея, която преминава в добре поддържана градина пред ниска, бяла, дървена постройка. Боята е напукана и се лющи и под нея се показва естествено дърво. Изкачваме двете стъпала на разнебитена веранда и чукаме на вратата. Не се поглеждаме. И двамата се чувстваме като петнайсетгодишни момчета, които отиват да вземат момичета от къщи, за да ги заведат на кино. Обаче става въпрос само за едно момиче, и то е с едно зелено око, а другото е златистокафяво и не е на петнайсет години.

Прозорците са с красиви пердета и сандъчета, пълни с цветя. Оглеждам се, но не виждам никаква оранжерия. Има обаче хранилка за птици. Конопарчета, косове, гълъби, скорци и врабчета летят наоколо, кълват семената в нея или разпръснатите по земята.

Вратата се отваря и тя застава на прага. Облечена е в дънки и блуза с гол гръб.

— Страхувах се, че няма да дойдете. Влизайте.

Поглежда татко. Стаята е малка, но красива: светла, чиста и уютна.

— Господин Тремънт. О, Боже! И изглеждате прекрасно — така се радвам, че сте тук!

Докато говори, тя върви към татко, хваща го първо за ръцете със силните си тесни длани. Той й се усмихва. После импулсивно обгръща брадясалите му бузи с двете си ръце и го целува силно по устата. Баща ми дори няма време да издаде напред устни за целувка. Това е истинска целувка, не толкова истинска, колкото целувката ни онази нощ, но много близо до нея. Той стои, зашеметен, все още се усмихва; клати глава и се обляга с две ръце върху бастуна.

— Добре направих, че си взех бастуна — иначе щях да падна, Алиша; ти направо вземаш дъха на стареца.

— Хайде, хайде, господин Тремънт, не сте толкова стар; вие сте мъж, на когото една жена може да има доверие, нали, Джак?

Кимам. Татко ме поглежда, после се обръща към нея.

— В такъв случай ти можеш да започнеш да ме наричаш Джак, а него — Джони. Така го наричам аз. За майка му той е Джаки, но мисля, че това хич не му харесва. Като се замисли човек, той сигурно не харесва и Джони; опитай Джон.

Алиша слага ръце на кръста си, оглежда го изпитателно със свити устни.

— О’кей, тогава ти си Джак.

Посочва татко.

— А ти си Джак Младши. О’кей?

— О’кей.

Хваща ни за ръце и ни тегли към себе си. Тази блуза й е малко широка и когато тя прави това, се виждат твърдите й гърди.

— Хайде, ще ви покажа моите растения.

Вървим през къщата, кухнята и през задната врата влизаме направо в нещо като джунгла. По размери и почти като татковата, но е някак по-буйна и влажна, по-тропична; има повече цветя и силни, упойващи миризми.

Двамата с татко сме поразени и очаровани. Алиша пуска ръцете ни, пристъпва напред и се обръща да ни погледне отново с ръце на кръста. Слънчевата светлина се просмуква между папратите и листата и я покрива с различни фантастични фигури от светлина и сянка. Мисля си за Гоген и за Реноар, за онези прекрасни градини на Моне и разбирам към какво са се стремели.

— Направих я сама. Това тук беше само полусъборена задна веранда. Прозорците са от къща на Двайсет и трета улица, която събориха. За трийсет и пет прозореца платих само двайсет и пет долара, но трябваше да ги довлека дотук сама. В такива моменти една жена може да пожелае да има мъж в къщата.

Все още сме зашеметени. Беше посипала пода със счукана кристална бяла скала. Полиците за цветя бяха подредени в редици. В сравнение с това място татковото изглеждаше почти занемарено. От дървени приспособления за цветя наоколо висяха различни видове орхидеи. Имаше много екзотични цветя с всякакви цветове — от почти черно до огненочервено, блестящо жълто, различни нюанси на наситено синьо. Цветчетата бяха на точки или на райета; листчетата им бяха дълги, гладки или извити и накъдрени.

— Е, как ви се струва?

Все още стоеше там. Татко пристъпи бавно и внимателно, като че ли се страхуваше, че може да падне. Тя протегна ръце и го прегърна; той я обгърна с ръце. И двамата мълчат. Смутен съм; може би трябва да изчезвам. Баща ми я целува по устните.

— Алиша, това е най-красивото място, което някога съм виждал. По-красиво е дори от Хаваите. Сега знам защо имаш това зелено око.

— А ти, Джак Младши, парижки художнико, какво мислиш?

— То е толкова красиво, колкото си и ти, Алиша. Това е твоят свят. Сигурно ти е трудно да го напускаш всеки ден.

— Наричам го „Рай“; и няма значение колко лоши могат да бъдат нещата отвън; знам, че винаги мога да дойда тук и да бъда щастлива сред цветята си.