Уилям Уортън - Татко

Четири часът е и татко трябва да отиде при Делибро. Били решава да спи в планината. След срещата на татко с Делибро ще отидем до Венеция — смятам да рисувам няколко часа.

Докато той е с лекаря, прескачам до магазина на „Аарон Брадърс“ и купувам три нови платна, бои и две четки. Когато се връщам, татко е в приемната. Казва ми, че всичко е минало много добре. Когато излизаме, татко изважда от портмонето си листче; поглежда го, после поглежда мен.

— Джон, симпатичната негърка с едно зелено око, която ме посети в болницата и ми даде африканските теменужки, си написа тук телефонния номер и ми каза, че ако отидем у тях, ще мога да видя оранжерията й.

Гледа ме в очите едновременно невинно и боязливо. Господи, винаги може да ме изненада!

— Добре, татко, ще й позвъня отнякъде или когато се приберем вкъщи.

— Обади й се сега, Джони, преди да съм забравил отново. Уж мисля за това, а после забравям. Обещах й.

Спирам пред телефона в гаража и набирам номера. Почти съм сигурен, че е на работа или просто не си е вкъщи. Може би се надявам да е така. Някой отговаря.

— Ало, Алиша?

— На телефона. Джак, ти ли си? Как е баща ти?

Мили Боже, тя разпознава гласа ми!

— Добре е, Алиша. Помоли ме да ти се обадя. Той е чудесен. Няма да повярваш колко е силен и щастлив.

— Много бих искала да го видя и да му покажа моите растения. Ще се радвам да видя и теб, Джак.

Това е най-естественото нещо, което може да се каже, но то ме обърква.

— Кога е най-удобно, Алиша? И къде точно живееш?

— Работя нощем, така че най-добре е да дойдете сутринта след десет часа. Какво ще кажете за утре?

Татко се навежда, за да я чуе. Подавам му слушалката, за да мога да извадя хартия и молив, а и да дойда на себе си. Само гласът й беше достатъчен, за да ме извади от равновесие.

Татко слуша, кима с глава, усмихва се, радва се да я чуе, но не говори много. Вижда химикалката и листчето в ръката ми и ми подава слушалката. Алиша ми диктува адрес край Кловърфийлд в Санта Моника. Решаваме да се срещнем с нея там в десет часа.

Затварям телефона и се отправяме към колата, като че ли си уреждаме срещи всеки Божи ден.

В багажника са дрехите, с които рисувам, и се преобличам веднага щом паркираме.

Ще рисувам магазинчето на Тони и Шели, а после плажа и небето в цветовете на залеза.

Разтварям статива и веднага започвам. Тони намира стол за татко; той наблюдава, наслаждава се на хората, на моето рисуване, на плодовете, на залеза. Не му обръщам особено внимание.

Когато по-късно вдигам очи, татко е изчезнал! Скачам и оглеждам брега. Тони ровичка в сектора си за билки.

— Виждал ли си татко, Тони?

— Да-а, отиде със Сюзън. Не се безпокой. Татко ти е добре.

Стоя там с четка в ръка. С мъка преодолявам изкушението да се втурна след него. Решавам първо да довърша първото полагане на боя върху платното. Сюзън ще се погрижи за баща ми. Половин час по-късно той все още не се е върнал. Измивам четките с терпентин.

Отправям се към ресторантчето на Сюзън; минава шест часът. Венеция е красиво, но и опасно място; прекалено много гадни типове, пияници и наркомани се въртят наоколо, за да се чувства човек спокоен — особено на възрастта на татко.

Вървя до ресторанта на Сюзън. Пап се е облегнал навън от прозореца. Облечен е в любимото си женско облекло: пурпурна вечерна рокля, украсена с пайети, и раздърпана боа около врата. Изглежда истински диво в съчетание с пясъчно-бялата му брада, тип Хо Ши Мин. Кима и ме кани с ръка да се кача горе при тях.

Заобикалям и се изкачвам по пожарното стълбище: единствената възможност да стигне човек до стаите, като се изключат стълбите от самия ресторант. Стаята вони на марихуана и татко е проснат върху три копринени възглавници. Сюзън се е свила на възглавницата до него и търка лице в брадата му.

— Не се безпокой за баща си, Джони. Той е много добре. Сигурно е един от най-хубавите хора в целия свят.

Какво, по дяволите, да направя? Исусе, самият аз изпитвам ужас, когато стане въпрос за марихуана, а ето го тук баща ми — враг на хипитата, лежи си на леглото и ми се усмихва в стая, в която не може да се диша от миризмата й. Влизам и се отпускам в поза „лотос“; всичките тези йогистки упражнения да влязат в действие поне веднъж.

— Как си, татко?

— Много добре, Джони. Мислиш ли, че след тези малки цигари с марихуана ще пропуша отново? Знаеш, че години наред пушех като комин; не ми се иска да започвам отново.

— Не мисля, че има опасност; това не е като пушене на обикновени цигари. Как се чувстваш?