— Двамата със сестра ми сме много близки, докторе. Така е, откакто се помня. Напълно съм сигурен, че отношението ми към жените в моя живот е било силно повлияно от сестра ми — желание за покровителство, примесено с възхищение. Мисля, че в известен смисъл изолирахме мама.
Спирам.
— Моля, продължавайте. Точно това искам да знам. Вашата майка е чувствителна, интелигентна жена. Трябва да го е почувствала и е била засегната; това може да обясни отбранителната позиция, която е заела, съпротивата й срещу проявяваната обич, под каквато и форма да е тя.
— Сега, когато е болна, се чувствам виновен. Не мога да я обичам по начина, по който иска да бъде обичана. Дълбоко съм убеден, че тя е потискала и обезличила татко. Вероятно страхът да не се случи същото и с мен ме държи настрана от нея.
Татко бе засенчен от ярката й, ослепяваща светлина и аз загубих чувствата си и към него. За мен той като че ли е бил мъртъв повече от трийсет години. Просто стана невидим.
Опознахме се едва когато мама постъпи в болницата и двамата останахме сами. Мисля, че поради някакви нейни, лични причини мама ни е пречила да се сближим с него.
— Господин Тремънт, трябва да разберете, че тя не би могла да постигне това сама. Станало е така, защото баща ви и вие сте го допуснали. В края на краищата майка ви е само още едно човешко създание. Може би е по-изплашена и по-склонна да властва над околните, отколкото по-голяма част от другите хора. Случилото се обаче с баща ви е изключително.
— Може би, но татко се оттегля в своя свят на сънищата, аз заминах за Париж, а Джоан се омъжи за човек, неуязвим за мама — една човешка бариера между нея и сестра ми.
Настъпи продължително мълчание. Бях направил непростима грешка, като се впуснах в анализиране. Убеден е, че съм се върнал в категорията, към която според него принадлежа: нереализирал се психолог, чел твърде много романи и книги по популярна психология. Може и да е прав, но аз наистина се опитвам да му кажа как виждам нещата. Притиска ме със следващия си въпрос:
— Майка ви заплашвала ли е някога със самоубийство, правила ли е опити?
Трудно е да се отговори.
— Заплашва с това през целия си живот. Любимият й израз е: „Никой не го е грижа, дали съм жива или умряла“; и все пак не мисля, че тя може да се самоубие. То не е включено в образа, който си е изградила.
Поглежда ме. Не мога да кажа, че погледът му е втренчен, а по-скоро очакващ или изчакващ. Ужасно се притесняваш да седиш пред някого с такива широко разтворени, разбиращи очи. Най-сетне поглежда към документите, пръснати по бюрото му.
— Ще бъда откровен с вас, господин Тремънт. Баща ви е объркан с този свой свят на сънищата, но се справя. Безпокоя се повече за майка ви. Тя е нещастна. Като психиатър и професионалист се чувствам задължен да й помогна.
Чудя се как ли ще реагира на това, което ще му кажа:
— Доктор Делибро, може да ви прозвучи жестоко, но не си струва усилията. Не съм сигурен, че можете да помогнете на мама в този живот, дори и да посветите цялото си време на това. Тя си е изработила система, която я крепи. Сигурен съм, че никога няма да посегне на себе си; коловозите, в които се движи, са твърде дълбоки, станали са част от самата нея. Предпочитам да се занимавате с татко и да се опитате да му помогнете. Не очаквам да се раздели със своя измислен свят, но поне му помогнете да заживее без това ужасно чувство на вина.
— Но, господин Тремънт, нека да видим същността на проблема: не мога да помогна на баща ви, докато съществува ситуацията, която го е довела до това състояние. Не мисля, че той има сили да се съпротивлява на майка ви.
Ето ни изправени пред една толкова сложна ситуация. Досега отказвах да мисля и да обсъждам проблема, защото знам до какво ще доведе това.
— Има ли някаква възможност родителите ви да живеят разделени известно време? На баща ви е необходима защитена среда, за да укрепне психиката му.
Това е, не можеш винаги да бягаш от проблема. Обяснявам, че не мога да се върна да живея тук, че не мога да взема при себе си нито майка, нито татко, че те са зависими от Перпечуъл, където имат пълна медицинска застраховка.
— Не можем да оставим майка сама, а тя превръща живота на Джоан в истински ад. Търсим медицинска сестра, която да живее с нея, но за нея е трудно да се намери подходящ човек. Нещо като старата гатанка за пилетата, лисицата и зърното; няма място за татко .
Обсъждаме проблема още известно време, без да стигнем до някакво решение. Предупреждавам го за убеждението й, че не е истински лекар и вероятно е „хипи“. Приема го спокойно. Изкушен съм да го попитам дали е женен, но успявам да се сдържа.
Читать дальше