Уилям Уортън - Татко

— Не съм сготвил това, татко: Джоан го сготви. Аз само го сервирах. Хайде, започвай.

Знам, че не ми вярва. Нося вечерята от кухнята, значи съм я приготвил. Според него в кухнята не се прави друго, освен да се готви. Той беше планирал тази кухня, беше монтирал умивалника, внесъл печката, хладилника, поставил шкафчетата; ремонтираше всичко, когато се налагаше. Но предназначението й е истинска мистерия за него. Готвенето за него е равнозначно на пилотирането на един от онези реактивни самолети, които беше правил в „Дъглас“ в продължение на цели двайсет години.

Наслаждаваме се на отличната вечеря, сетне отново се настаняваме пред телевизора. По време на рекламите разчиствам масата. После прехвърлям чантите си в задната спалня с изглед към градината. Отнасям там и няколко одеала. Татко ме наблюдава.

— На твое място не бих спал там, Джони — ужасно е студено и влажно. По-добре се настани тук. Оставям отоплението включено през нощта и е приятно топло.

Откровено казано, обичам да спя на студено. Къщата на родителите ми е като парник, а отгоре на това спят с електрически одеяла. Не се чувствам добре, дори и в Калифорния, ако не усещам върху себе си тежестта на юргана: лекото електрическо одеяло ме кара да се чувствам уязвим. Знам, топло е, но имам усещането, че не трябва да е така. Не мога да обясня тези неща на татко — ще го приеме като обида.

Отлично разбирам как се чувства. Страхува се. Навярно би желал да легна до него в леглото му, но, разбира се, никога не би ме помолил за това: дори и ако му го предложа, няма да се съгласи. Вероятно не е спал сам от последния път, когато мама беше в болница преди трийсет и пет години. Изпитва ужас да остане сам през нощта. Какво да правя? Не мога да го хвана за ръка, да го отведа в спалнята и да му облека пижамата като на дете.

— Хайде, татко, време е за лягане.

Неохотно става и гаси телевизора, превключва термостата едно деление по-надолу. Проверява дали всички врати и прозорци са затворени. Познавам добре навиците му. Гаси осветлението — оставя само нощната лампа в хола. Отива в спалнята си.

Решавам да спя в стаята до неговата: не мога да го оставя сам със страха му. Ще изключа отоплението и ще отворя прозореца.

Татко чука на вратата ми и я отваря точно когато си лягам.

— Джони, не мога да намеря пижамата си — не знам къде я слага майка ти.

Шляпам бос до спалнята му заедно с него. Там има дрешник и шкаф с три чекмеджета. Преглеждам чекмеджетата и веднага я откривам. Майка е определила горното чекмедже за себе си, средното е за татко, а долното е пълно с пуловери. Подавам му пижамата. Той ме гледа, като че ли съм сторил някакво чудо.

Отново си пожелаваме „лека нощ“; моли ме да не загасям нощното осветление в хола. Продължава да ми изпраща отчаяни съобщения: не иска да остане в тази стая сам. Ако бях наистина чувствителен, грижлив, изпълнен с обич син, щях да му предложа да си разменим стаите. Това двойно празно легло без мама го изпълва с ужас. Лесно е да се открие истинската причина.

— Хей, татко, събуди се! Хайде, татко!

Боже Господи, може би е умрял? Така ли диша винаги? Звучи ми като предсмъртно хъркане.

— Хайде, татко, ставай. Вече е осем часът.

Това е по тихоокеанско време. Татко стене и се обръща. Може би все пак не умира. Като се вземе предвид напрежението и тревогите, които му се струпаха напоследък, нищо чудно да получи инфаркт или инсулт. Поглеждам го по-отблизо: изглежда добре.

Вземам душ, като се старая да вдигам колкото е възможно повече шум. Това не е характерно за татко: обикновено става преди всички и подлага на тормоз цялото семейство. Влизам при него, загърнат в хавлия.

— Хей, татко, време е за ставане.

Човек може да помисли, че се е дрогирал. Започвам да се безпокоя. Какво ще правя, ако умре в съня си? Сядам на края на леглото и го разтърсвам.

— Татко, добре ли си?

Той простенва и отваря очи. Те не се фокусират в мен; обръща ми гръб.

— Хайде, татко! Ставай, а? Почти е осем и половина!

Най-после се надига и сяда. Известно време остава в тази поза. Но е буден, жив е.

Душът го ободрява. Потегляме веднага и закусваме по пътя. Така успяваме да използваме утринния хлад. Господи, защо не ме остави да шофирам: хабим тази мощна кола, като пълзим с шейсет километра в час! Шофира така, като че ли това е някакво наказание. Приведен над волана, намръщен, не забелязва дърветата и синьото небе. Дори не поглежда встрани: стиска волана напрегнато в очакване на най-лошото.