Уилям Уортън - Татко

Отначало се опитвах да отхвърля статуса си на шпионин, но впоследствие реших да оставя нещата така. Какъв е смисълът, след като той сам си изгражда тази представа за мен и държи на нея. Обикновено отговарям: „Всичко е наред, татко.“ Това е достатъчно и ние винаги спираме дотук.

Слагам хапчетата на масата, наливам кафе в чашата му и почуквам на вратата на спалнята. Решил съм да не му давам кафето в леглото. Извиквам през вратата:

— Време е за ставане, татко, кафето е готово.

— Добре, Джони, идвам след малко.

И докато стоя там, осъзнавам, че играем друга игра.

Татко е роден през 1904 година. За мъжете, родени през тази година, Първата световна война завършва, когато са на четиринайсет години, а Втората световна започва — поне за Съединените щати — когато са на трийсет и седем. Татко никога не е бил на фронта.

Това го измъчва. Сигурен съм, навярно съзнава, че е имал късмет да избегне войните, но се притеснява от мисълта, че не е имал възможност да се прояви като герой.

Татко си е стоял вкъщи до женитбата си, след което го поема мама. Живял е винаги сред жени — никога сам или само сред мъже.

Всичките му братя са се оженили рано, единият е участвал в Първата световна война. Освен това обичат да ловуват. Татко искаше да ме заведе на лов с тях, но мама не разрешаваше.

— О, не! Ако вие двамата отидете, ще си перете сами дрехите и миризливото си бельо. И няма да допусна в къщата си онези вонящи ръкавици от еленова кожа или индианските мокасини. Решавайте!

Всяка есен цялата ловна дружинка, включително братовчедите, се отправя към Мейн. Обикновено убиват сърна, понякога мечка. Одират и обработват кожите им в дома на дядо. Братовчедите са ми разказвали как с часове дебнели плячката си в гъстите гори, а през останалото време играели карти и пиели бира. Чувствах се отхвърлен, и си казвах, че никога няма да стана истински мъж.

И сега идването ми по коридора, почукването на вратата е игра на войници. Думите ми „Време е за ставане“ звучат като команда. Не казвам армейското римувано „Долу питките, грабнете пушките“. Татко се измъква от стаята по пижама и чехли и тръгва по коридора към банята.

Това влачене на крака е нещо ново за него и аз не съм сигурен дали не се дължи на някакъв малък удар.

От друга страна, по-вероятно е да чувства, че остарява, а старите хора влачат крака, така че и той ги влачи. За него в това плъзгане на чехлите по пода сутрин сигурно има нещо, което апелира към чувството му за ред.

Излиза от банята и тръгва към столовата.

— Татко, защо първо не се облечеш? Има достатъчно време, докато приготвя яйцата.

Гледа ме и забелязвам, че е без очила.

— Къде са очилата ти?

— Не мога да ги намеря, Джони.

Връщам се в спалнята и ги намирам там, където ги е сложил, преди да си легне: на нощната масичка. Трябва да се радвам, че ги е махнал: стъклата им са ужасно замърсени. Отнасям ги в банята и ги измивам с топла вода. Аз също съм небрежен с очилата си, но когато започна да виждам неясно, обикновено ги избърсвам.

Стои изправен до леглото и ги намества на носа си. Винаги е твърдял, че очилата му убиват носа и ушите и непрекъснато ги сменя — безрамкови, метални, пластмасови и обратно. Започна да носи очила на петдесет години и никога не свикна с тях.

Кафето изстиваше. Знаех, че очаква да му намеря дрехите. Видях тези, които носеше вчера, на пода до леглото, където ги беше пуснал. Вдигнах ги и ги подредих на леглото.

— Ето, татко. Можеш да облечеш тези. Още са чисти.

Поглежда ме отблизо, накланя глава.

— Никога не нося едни и същи дрехи два дни подред, Джони. Майка ти ще ме убие.

Не се оплаква, просто съобщава един факт. Да си призная, не съм от тези, които сменят бельото си всеки ден. Ровя в чекмеджето и намирам някакво бельо. Татко носи гащета с крачоли и потници от времето, преди тениските да наводнят пазара. Изглеждат като горна част на старомодни бански или блуза за джогинг: тесни ивици за раменете, големи дупки за ръцете. От вътрешната страна на вчерашния му потник е закопчана значка „Свещеното сърце“. Татко облича чистия потник и го опипва с ръка.

— Къде ми е Свещеното сърце, Джон?

Изглежда си мисли, че всичките му потници са снабдени с нея. Разкопчавам я и му го подавам. Изминават часове, докато го закопчае — веднага се вижда, че никога не е правил това. Съсредоточено вкарва игличката в тъканта, събира потника си на топка — все пак я закопчава, изглажда гънките. Потупва я с доволна усмивка три-четири пъти. Горд е, че не я е закопчал за кожата си. Изваждам риза и панталони, давам му чисти чорапи.