Уилям Уортън - Татко

Замълчава.

— Безпокоя се за татко. Може да дойде у нас, но знам, че ще бъде по-добре тук, където ще си намира работа из градината и оранжерията.

Кимвам.

— Докога ще можеш да останеш тук?

— Билетът ми е за двайсет и един до четирийсет и пет дни.

— Надявам се, че това ще бъде достатъчно.

Обръща се настрана, събува обувките си.

— Джоан, не се безпокой. Ще стоя с татко. Всичко ще бъде наред. Вкъщи съм си създал славата на съпруг, отдаден на дома.

Стрелва ме с поглед.

— Сигурен ли си? Знаеш, че на практика той е едно голямо бебе.

— Повтарям, не се безпокой. Напомням ти, че той е и мой баща.

— Прекрасно.

Джоан ми обяснява традициите в този дом. Казва ми, че трябва да спазвам установения от мама ред. Оказва се, че мама е разработила нещо като график и целият им живот е един безкраен низ от правила.

— Първо, мама става рано и прави гимнастика. За нея това е най-добрата част от деня: цялата къща е на нейно разположение. Около десет часа поднася чаша кафе на татко, дава му хапчетата за кръвното, витамини и всички други лекарства. Само сутрин си позволява кафе с кофеин. Джак, предполагам знаеш, че през последните осем години татко живее с мисълта, че е в нещо като удължена отпуска и че рано или късно ще се върне на работа. Изживява всеки ден като последен от тази отпуска.

Информира ме за лекарствата, които татко взима. Някои от тях са ми познати — стреснат съм от количеството, което поглъща всеки ден. Решавам да го убедя да опита медитация и дори йога.

Аз лично поддържам кръвното си в нормални граници по този начин. Нося си апарата за кръвно налягане: когато проверявам моето, ще измервам и неговото; резерпинът, с който се тъпче ежедневно, всъщност е истинска отрова.

Джоан приключва с инструкциите си, като ме предупреждава да не пропускам „сапунените опери“. Обещавам, че ще се придържам към „дневния режим“, но мислено кроя планове как да разнообразя ежедневието на баща ми. Обичам да се меся в живота на другите. Най-много ми се иска да изтръгна татко от трите часа ежедневно стоене пред телевизора. Какво прахосничество — да живееш в Калифорния под благодатните лъчи на слънцето и да седиш с часове затворен, вперил поглед в екрана. Мили Боже, та океанът е само на десет минути оттук!

— И още нещо, Джак: татко поработва в работилницата си, но му липсва предишната координация на движенията, което го подлудява. Спомняш ли си какви златни ръце имаше — нищо не можеше да му се опре… А сега не може да поправя дори електрическата си самобръсначка.

Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе поглед.

— Вече си мисли, че съм технически гений само защото мога да поправям самобръсначката му: да я почиствам, да сменям ножчето и прочие.

— Но ти действително си гениален механик, Джоан!

На четири години тя с лекота караше ролкови кънки, докато аз — седемгодишен, дори за секунда не можех да запазя равновесие на тези проклетии. Преди мен започна да кара велосипед на две колела. Подариха ми конструктор за Коледа и тя веднага си го присвои и започна да играе с него. Така си беше, не мога да си кривя душата.

— Опитай се да му угаждаш, Джак: помагай му, без да го караш да се чувства безпомощен. Той ще бъде добре, щом не го притесняваш.

Става от леглото, нахлузва обувките си.

— По-добре да се измъквам оттук, преди да са си помислили, че заговорничим.

Мачът по телевизията продължава. „Оукланд“ печели. Влизаме точно след страхотен удар на Роли Фингърс. Гледаме повторението.

Джоан и Марио си тръгват и аз оставам сам с татко. Не мога да си спомня кога за последен път съм бил насаме с него. Докато гледаме края на мача, прехвърлям наум казаното от Джоан. Аз съм сравнително добър домакин и готвач, но мисълта да заместя мама ме плаши.

Преди да тръгне, Джоан приготвя вечеря, така че в шест и половина отивам в кухнята, за да я стопля. Слагам прибори за двама. Татко заема обичайното си място начело на масата, а аз — моето отляво. Не сядам на маминото място откъм кухненската врата, въпреки че така ще ми е много по-удобно.

Татко ме наблюдава. Изваждам масло, сол, пипер, чинии, ножове, вилици, лъжици. Донасям топлото ядене и го пресипвам в голяма чиния в средата на масата.

— Къде се научи да готвиш, Джони?

Баща ми обикновено ме нарича Джони, много рядко Джон. Не знам на какъв принцип определя обръщението си. Мама винаги ми казва Джаки. В гимназията променях името си от Джони или Джаки на Джак. Но вкъщи не можах да се наложа. Не знам защо двамата ме наричат по различен начин. Като че ли съм различен човек за всеки от тях.