Уилям Уортън - Татко

С такава мощна кола човек може просто да се облегне назад и да даде възможност на проклетото возило да върви само. Всички добри шофьори казват, че човек трябва да бъде отпуснат пред волана, за да придобие усет за пътя. Престъпление е мощна кола да се кара с такава скорост.

Моля го още веднъж след закуска, преди да тръгнем отново.

— Съжалявам, Бил.

— Но защо не? Имам шофьорска книжка.

— Престани, Бил. Не можем да си позволим никакви рискове, не си струва.

Отново потегляме. Извръщам глава, за да не гледам баща ми, начинът му на шофиране ме влудява. Той притежава бързи реакции, добър шофьор е, но има нещо в него, което ме невротизира. Прекалено предпазлив е: напрягаш се само като го гледаш. Да се возиш с него е кошмар.

Татко е добър в малките неща. Хората обикновено си мислят, че художниците са безгрижни и вътрешно освободени. Да, но това не се отнася за него. Стиснат е като оная работа на вещица. Да сбърка Брайс с Цион, представи си! Минахме край страхотния мотел, който търсеше през цялото време, но той дори не го забеляза. Намисли ли си нещо, е като кон с капаци.

Може би действително започва да оглупява. Сигурно това е то, остаряването: човек се затваря все повече в себе си.

И двамата ми родители напоследък реагират като старци.

Мама държи на спокойствието и на тишината, противопоставя се на всичко вълнуващо или ново. Прави сцена винаги щом пръдна или се уригна на масата. Те не са в крак с времето, не се приспособяват към него.

И, о, Боже, тази раздяла с дядо — истински кошмар! Татко остава верен на себе си: поема мълчаливо нещата и се яде отвътре. А баба е лигла! Обзалагам се, че никога не си е мръднала пръста за някого, без да очаква нещо в замяна. Животът за нея е като сложна партия шах.

Татко отново пуска радиото. Само кънтри музика и пращене. Между градовете няма нищо забележително — повечето време пътуваме през пустош. Иска ми се да спрем някъде и да купим касета с истинска музика : „Стоунс“, Дилън или „Дорс“, нещо свястно.

Останали са ми сто и петдесет долара, но в никакъв случай не мисля да харча от тях за някаква си тъпа касета. Имам нужда от всеки цент и не желая да се моля за пари. Той все още не е казал нищо. Знае, че няма да се върна в училище, но си мълчи.

О, Боже! Трябва да задминем камион. Няма да опита, докато пътят не е чист чак до хоризонта. По дяволите, зад нас няма нищо на разстояние поне един километър!

За десети път поглежда в страничното огледало. Тръгваме! Пълзим бавно край огромен камион. Съчувствам на шофьора, който ни гледа озадачено отгоре, докато го изпреварваме със скорост малко по-голяма от неговата. Сигурно си мисли, че ни работят само три цилиндъра. Ако татко кара нормално, ще го задминем за три секунди. Но не — ние едва се придвижваме, може би пестим гориво, знам ли?

Господи, защо се нервирам?

На следващата сутрин се събуждам в осем и половина; чувствам се малко по-добре. Тези девет часа разлика във времето направо ме съсипват.

Приготвям закуската. У дома, във Франция, нямаме навика да пием кафе, но моите родители го обичат. Слава Богу, че не са маниаци: не превръщат приготвянето му в свещенодействие — пият само нескафе.

В кухнята имат електрическа печка; не знам кое от деленията е за най-силното нагряване — едно или шест. Опитвам последното. Поглеждам в шкафчето и намирам лекарствата на татко точно както ми беше казала Джоан. Разпределям хапчетата и уточнявам от списъка колко трябва да се взимат сутрин, на обяд и преди лягане. Засега поемам това задължение, но в бъдеще татко ще трябва да се справя сам поне с него.

Решил съм след закуска да поговоря с него за състоянието на мама. Двамата с Джоан смятаме, че той ще приеме новината по-спокойно, ако я чуе от мен.

Странно, но татко е убеден, че работя за правителството в някаква тайна разузнавателна служба. Той поддържа това странно убеждение в продължение на вече повече от десет години. Обикновено не го казва направо. Гледа ме хитро, някак смутено и пита: „Как е работата, Джони?“

Той очевидно не може да възприеме възрастен вече мъж да изкарва прехраната си, като рисува картини: това не влиза в неговите представи за разумно поведение.

С майка си в това отношение нямам проблеми: за нея аз съм старо хипи. Имам брада, живея в Париж и е много вероятно да съм наркоман. Моят живот за нея е пълен провал и тя изобщо не се интересува от мен. Но татко има нужда от някакво обяснение и си го намира.

Джоан възприема това като изключително остроумна шега. За една Коледа ми изпрати по пощата костюм на Зоро, ушит от самата нея. Придружаваше го детска детективска екипировка за взимане на отпечатъци и лупа.