Уилям Уортън - Татко

Не зная какво да очаквам; дори и без да са получили инфаркт, хората се променят страхотно за две години. Неизбежно изпитвам шок, когато видя човек на тази възраст след известно време. Зная, че всички се променяме — децата, Врон, аз, но се виждаме непрестанно, така че не забелязваме промяната.

Надниквам в една от стаичките и виждам мама. От детството си не съм я виждал на легло. На осемнайсетгодишна възраст напуснах дома си и постъпих в армията; мисля, че никога преди това не съм влизал в спалнята на родителите си, поне откакто навърших десет години. И ето, че сега я виждам, просната в леглото, от носа й се подава тръбичката на кислородната маска, наоколо светят екрани на монитори, стойки за интравенозни системи, катетри. Компютър над главата й показва на екрана си линията на кардиограмата й, а малка червена точка отчита пулса й. Мама изглежда като катастрофирал астронавт.

Очите й са затворени, лицето й е с цвят на пръст.

Странно е това мамино лице. То носи отпечатъка на всички минали преживявания: по-голямата част от тях — неприятни. Виждам суровите линии на подозрението, вдълбаните линии на недоволство и безконечни оплаквания. Те са незаличимо врязани и ясни — дори и когато лицето й е отпуснато. В същото време тя има някакво странно младежко излъчване. Косата й все още е черна, твърда и гъста, толкова различна от тази на татко. Лицето й е гладко, все още с меката сатенена мекота на много по-млада жена, посивели кичури има само над ушите й.

Мама се гримира дискретно, както подобава на една седемдесетгодишна жена. Винаги е изглеждала по-млада за възрастта си. Гледам я сега: много болна, може би умираща — и все пак дори и в този момент не изглежда на повече от петдесет и пет години.

Сядам на стола и наблюдавам мониторите, които се опитват да ми кажат какво става. Знам, че са свързани с монитори в главната стая на сестрите. Питам се какво ли ще ги накара да се втурнат тук.

Следя пулса й: варира от осемдесет и седем до осемдесет и три и отново нагоре до деветдесет и две. Досега не знаех, че пулсът може да бъде толкова непостоянен. Възможно ли е това да се дължи на състоянието й?

Вторачвам се в екрана и повече или по-малко — вътре в себе си. По някое време чувам гласа й.

— Дошъл си все пак. Трябва да съм наистина много болна.

Това е мама: първо обвинение, съмнение, дали ще дойда, после — самосъжаление. Навеждам се и я целувам по бузата.

— Не си чак толкова болна, мамо. Всъщност дойдох за нещо съвсем друго.

Колко глупаво! Майка ми може и да е полумъртва вече, но дори и сега не бих могъл да я преметна така лесно. Трудно може да се излъже човек, който се отнася с подозрение дори и към напълно ясните и сигурни факти.

— Не лъжи, Джаки.

Затваря очи и бавно, може би за стотен път разказва за преживения инфаркт. Би трябвало да пише сценарии за сълзливи мелодрами. Можеше да драматизира дори и най-незначителното събитие като, разбира се, за себе си определяше страхотни главни роли.

— Баща ти не знаеше какво да прави… Само волята ми ме държеше в съзнание, непрекъснато повтарях, че имам стомашна атака. Молех се на Света Джуд — покровител на неизлечимо болните, когато Джоан дойде точно навреме и спаси живота ми.

Признава с неохота значението на навременното появяване на Джоан — и почти веднага я лишава от това признание: Маккартови, нейното семейство, винаги се справят в критични ситуации, докато Тремънс бързо се предават. Слава Богу, че във вените на Джоан тече достатъчно добра кръв от Маккарти.

Следва нов сценарий на тема „Какво ми казаха лекарите“. Ако те наистина говореха толкова надълго и нашироко с нея, както тя твърди, сигурно нямаше да й остане време за сън, нито пък те щяха да могат да си вършат работата в болницата.

Всички те са толкова впечатлени от вътрешната й сила: имала волята на наполовина по-млад от нея човек. Майка ми вероятно приема това твърдение като обида — никой, макар и наполовина по-млад от нея, не може да има нейната воля.

Но си признава, че е изплашена.

Следващата стъпка е режисурата:

„Не споменавай нищо на баща си за инфаркта! Кажи му само, че имам някаква женска болест.“

„Той ще се сети, че имах хистеректомия. Просто му кажи, че отново имам проблеми.“

Тази идея й харесва.

„Каквото и да му кажеш, Джаки, в никакъв случай не споменавай думата «рак»: тя го плаши до смърт.“

Не ми е ясно какво общо има ракът с цялата история, но се съгласявам с кимване. Ще говоря с Джоан и ще решим какво да правим с татко. Нямаше начин да държим дълго в тайна инфаркта й. Има съществена разлика между един инфаркт и хистеректомия. След инфаркт дори и човек да остане жив, той автоматично се превръща в сърдечно болен за цял живот.