Уилям Уортън - Татко

Връщаме се вкъщи и обясняваме на майка какво сме направили. Тя не разпитва за подробности.

— Когато умре, той е мъртъв и това си е. Единственото нещо, което има смисъл, е закупуване на картички за литургия и богослужения за него.

Не мисля, че е осъзнала ужасната истина. Тя знае, че той ще умре, но не и че ще бъде мъртъв. Първото е само едно събитие, второто е факт — факт на съществуване. Има голяма разлика. Трагичната истина на този факт едва сега започва да прониква и в мен. Татко няма да бъде повече. Изрекли сме си последните неща един на друг. Видял съм го да се движи из градината или да ремонтира разни неща в работилничката си за последен път. Той никога повече няма да посади цвете, няма повече да се смее. Няма да го има — ще си е отишъл оттук.

Били присъства на целия ни разговор с майка. Слава Богу, пред нея си държи езика зад зъбите, но в задната спалня излива чувствата си пред мен. Сядам на люлеещия се стол, а той се пльосва на леглото.

— Исусе, татко, това е чисто варварство! Защо да не наемем една лодка с гребла в Санта Моника и не го пуснем в морето? Кой има нужда от цялата тази погребална простотия?

— Били, има калифорнийски закони, които не могат да се заобиколят. Не можеш да си представиш какъв зор видяхме и каква борба беше, докато се наложим да не го балсамират.

Още не сме съобщили на мама за това. Казахме й, че няма да има поклонение, но за момента нямаше причини да се впускаме в подробности.

— Искаш да кажеш, че няма да го балсамират?

— Точно така. Джоан цитира някакво неясно правило за еврейски религиозен обичай и той ще има еврейско погребение без балсамиране.

Били скача от леглото и започва да се движи напред-назад из стаята.

— Чудесно, наистина е прекрасно! Ще бъде почти като истинско погребение. Спомняш ли си как поставихме лед в леглото около мадам Матилда, когато умря и нямаше готов ковчег? После я поставихме в него и вървяхме нагоре по хълма до църквата, а след службата — до гробищата. Гробът й беше изкопан от господин Перишо, господин Буле, кмета и Морис. Имаше още една свободна лопата, така че и аз помогнах малко. Запълнихме гроба за петнайсет минути. Ето това се казва погребение.

— Прав си, Бил, но това не е достатъчно за баба ти. Все пак тя се държи страхотно, трябва да й признаем това.

— Татко, аз нямам какъвто и да било костюм, да не говорим за черен. Какво ще кажеш?

— Погледни в гардероба на дядо си, Бил; може би ще ти стане някой от неговите. Аз нося един от неговите костюми в момента.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш на погребението в дрехите на мъртвия си баща?

Сяда. Твърде съм уморен да обяснявам за господин Лацио.

— Не мисля, че бих могъл да направя това, татко. Твърде е… зловещо. Ако той не беше мой дядо, бих могъл, може би; но сега не мога, не, в никакъв случай…

Цялото му тяло трепери и той затваря очи. Понякога забравям колко млад всъщност е Били. Все още е почти дете, но изглежда толкова порасъл, че е лесно да се забрави истинската му възраст.

— Тогава върви в Армията на спасението; те вероятно ще ти предложат нещо подходящо, което да ти стане. Ето ти петнайсет долара. Виж дали ще можеш да прибавиш и обувки за долар и нещо. Можеш да ги носиш само за погребението, след което да ги захвърлиш, ако искаш. Краката ти са твърде големи и за дядовите ти обувки, и за моите.

Бил заявява, че първо ще изчака татко наистина да умре. Отново се замислям за решението ни да се издълбае и годината на смъртта върху надгробната плоча. Мразя суеверието, но то живее във всеки един от нас, насаждано под влияние на книгите, филмите, телевизионните предавания, игрите, които сме играли като деца. Моля Били да постои с майка. Искам да бъда с татко колкото е възможно повече.

Има осезаема промяна в поведението на медицинските сестри към мен. Някой им е подшушнал, че съм потенциален смутител на реда. Но независимо от това те са учтиви. Чувствам се повече или по-малко като ревизор в банка, дошъл да прегледа счетоводните книги. Не ме е грижа; не участвам в състезание за популярност сред медицинските сестри.

Татко е в същото състояние. Когато влизам в стаята при него, целувам го по челото и му говоря, но той продължава своя дълбок сън — може би разликата между сън и кома е въпрос само на дълбочина и дължина.

Едва свършвам с измиването на лицето си и Лизбет влиза на още несигурните си крачета в кухнята. Тя е по нощничка и очите й още не са напълно отворени. Вдигам я на ръце. Тя се сгушва в мен и аз я отнасям в люлеещия се стол от кленово дърво, който Джийн направи за Бес миналата Коледа. Умее да работи с твърдо дърво — не може да му се отрече. Сядам и се залюлявам леко в стола сред все по-засилващата се утринна светлина. Лизбет втиква пръстчетата на краката си в слабините ми и си пъха средните два пръста на ръчичката си в устата. Бес се страхува, че ще си изкриви предните зъби с този лош навик, но аз я оставям да ги смуче; звукът е така приятен — сякаш теленце бозае от майка си… Вдишвам миризмата на сено и неповторимата миризма на малко дете през червеното злато на косата й.