Уилям Уортън - Татко

Спокойното му лице внезапно помръква.

— Но балсамирането е нещо обичайно, господине.

— Ние нямаме намерение да излагаме тялото за поклонение, така че не е необходимо балсамиране.

— Но, господин Тремънт, това е закон на щата Калифорния: починалият трябва да бъде балсамиран преди погребението.

— А как стои въпросът с балсамирането при онези, които кремирате?

— И те се балсамират. Закон на щата Калифорния.

Усмихва се. Изглежда, ни притисна с този закон, готов съм да се предам, нямам сили да пилея време за един небалсамиран труп. Но в този момент се намесва Джоан.

— Имам приятелка ортодоксална еврейка; беше й разрешено да погребе майка си без балсамиране — такова е изискването на религията й. Така ли е?

Той сплита пръсти.

— Да. Това е изключение, въпрос на религиозна свобода.

— В такъв случай ние искаме еврейско погребение.

Обръща се към мен.

— Нали, Джон?

Кимам. Във въображението си виждам как подготвяме погребението в местния храм — суетим се, слагаме тук-там кръстове, за да заблудим майка. Но засега поне избягваме балсамирането. Следват ковчезите. Води ни по някакъв коридор. Хвърлям поглед на няколко врати. На всяка има малка табелка с име. Спомням си две имена: „Стая на вечното спокойствие“ и „Стая на вечната истина“. Помещението в края на коридора е пълно с ковчези по три в дълбочина, закачени на куки и леко наклонени напред, за да можем да погледнем в тях. Приличат на гигантски кутии за бижута. По-голямата част от тях са подплатени с коприна в светли тонове от бяло през розово и отново до сиво. Отвън някои са като бронирани коли.

Нашият човек се впуска в описание на всеки ковчег, изброява неговите предимства и недостатъци, цитира цени. Няма начин човек да го спре, сега той е в стихията си: безотказно и с възторг следва правилата на играта. Инструкциите му са да ни отдаде изцяло времето си, дори и ние да сме се проявили като скъперници.

Вървим до него, слушаме, чакаме го да свърши. Той се напряга максимално, за да ни накара да осъзнаем, че ако не купим подплатения с порест каучук ковчег — облицован отвън с дуралуминий или неръждаема стомана, за да се чувства татко удобно, то това ще означава, че не го обичаме. Джоан ме поглежда. Не знам какво очаква да кажа.

— Господине, имате ли обикновен ковчег от борови дъски?

Той се вглежда в лъснатите си до блясък обувки, после вдига поглед към нас.

— Не, най-евтиният, който имаме, е този. Той е от борови дъски, боядисани в металносиво. Цената му е само сто и двайсет и два долара.

— Ще имате ли нещо против, ако аз скова ковчега? Баща ми беше дърводелец, така че разполагам с необходимите инструменти. Сигурен съм, че мога да скова ковчег по неговия вкус за два дни или дори по-бързо.

Той вдига ръка, за да задуши кашлица, вероятно самодоволна мазна усмивка или обикновена усмивка.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Ние ще бъдем отговорни за транспорта, церемонията и погребението; под въпрос се поставя репутацията на нашата фирма. Не можем да допуснем подобно нещо.

Знам, че се държа тъпо и предизвикателно, може би си връщам на смъртта. Джоан ме дърпа за ръката и се обръща към вратата. Шепне ми.

— Стига, Джак, знаеш какъв е татко. Той няма да иска нищо извън обикновения ред на нещата. Няма да правим хипи-погребение.

Обръща се към нашия човек.

— Ще вземем ето този.

Посочва един с металносивата боя.

— Възможно ли е да вземем небоядисан?

Той се усмихва и се навежда напред. Джоан може да получи почти всичко, което поиска… Тя е много красива жена. Когато човек е неин брат, този факт лесно се забравя.

— Съжалявам, мадам, не мисля, че ни е останал някой без боя, а ако няма да има балсамиране… Е, ние не можем да чакаме много дълго.

О, той е кучи син, но не съумява да обърка Джоан; тя усмихнато кимва.

— Чудесно, ще вземем ето този.

Сграбчва ръката ми и вървим след него обратно до канцеларията му. Докато се движим по тесния коридор, изоставам и поглеждам по-отблизо в една от онези стаи. В нея има ковчег върху малък подиум, заобиколен от вази с цветя. Осветлението е приглушено, ковчегът е отворен. В него лежи възрастна дама, покрита с орхидеи. Мирише на пчелен восък и подов лак. Тичам след другите и ги настигам.

Сядаме. Служителят отваря бележника си и вписва цената на ковчега.

— Къде ще се проведе службата? В нашия параклис имаме приятни помещения за частни служби.

Отново съм напълно объркан. Онази дребна възрастна дама в ковчега със замръзнала усмивка на лицето ме довърши; Джоан обаче държи фронта.