Уилям Уортън - Татко

Домът на покойника представлява бетонна сграда с тъмни прозорци, през които не може да надникнеш вътре. Спирам пред монетния апарат на паркинга и пускам четвърт долар. Когато се обръщам, виждам сестра си, застанала до колата, оглежда сградата; преценява я.

— Как ти се струва, Джак? Страхуват се да не би труповете да избягат?

Сградата наистина прилича на замаскиран нацистки бункер.

Отваря чантата си, рови в нея.

— Хиляди дяволи! Забравила съм си дамския револвер.

Оттук нататък започва страхотно представление.

Летящите врати също са от тъмно стъкло с метален обков. Обзавеждането е безлично: всичко е в черно, различни нюанси на сиво-бяло. Облеклото на всеки служител е в тон с общата окраска (или липсата на такава). Сигурно е страшно да прекарваш дните си в място като това, да се срещаш с тъжни хора, да документираш смъртта. Изпитвам желание да изляза навън сред някак чистата мръсотия и евтиния блясък на булевард „Кълвър“.

На рецепцията седи дама с бял карамфил върху ревера на сивия си костюм. Косата й сивее, но тя изглежда млада, на не повече от трийсет и пет. Джоан говори; не следя особено внимателно думите й. Дамата се усмихва и ни предлага да почакаме. Навеждам се към сестра си.

— Предполагам, че си боядисва косата.

Тя се усмихва и вдига предупредително пръст.

Въвеждат ни в малка стая с прозорец към улицата. Шокиран съм, когато забелязвам розово-бежова кола бавно да минава по улицата. Може би в това стъкло има още нещо специално, поради което отвътре се създава впечатление, че колите се движат бавно.

Вътре е много тихо. На бюрото седи млад мъж с естествено руса коса в прическа стил „Помпадур“ с ясно подчертана пътечка. Ръцете му, много бели, сякаш отделени от тялото, са сгънати на бюрото. Залепя на лицето си най-тъжната усмивка, която някога съм виждал. Има вид на човек, на когото току-що са съобщили, че е настъпил краят на света.

Сядаме. Вече съм вътре в играта. Дори и облеклото ми е подходящо — черен костюм и сива вратовръзка. Майка и Джоан ме издокараха така. С този костюм е трябвало да бъде погребан свекърът на сестра ми. Той страдал от белодробен емфизем и прекарал последните си месеци, като планирал собственото си погребение. Костюмът бил предназначен за поклонение пред тялото му. Той е черен, с копринена мекота, хастарът му е от черна коприна. Реверите са тесни, има фалшиви джобове и три копчета на необичайни места. Господин Лацио, бащата на Марио, беше италианец, по-точно сицилианец, и имаше слабост към моделите фантазе. Освен това той беше само около метър и седемдесет. Панталоните ми се врязват в корема и ги прикрепям с тирантите на татко. Показвам около пет сантиметра от маншета на ризата и не смея да поема дълбоко дъх.

Причината, поради която господин Лацио в крайна сметка не е погребан в този костюм, е, че през последната седмица от живота си той решава да смени правилата на играта. Сега той иска сив костюм, сив ковчег и черна възглавница, за да се подчертае посивялата му коса. И така, те скрояват нов костюм. Кармен, свекървата на Джоан, дава първия костюм на баща ми, който е точно толкова висок, колкото и господин Лацио. Татко не го е обличал нито веднъж. Казва, че се страхува някой да не го застреля погрешка. Така че аз съм първият, който го облича. Какъв само придружител на ковчег ще бъда — и накуцващ, и прегърбен…

Заявяваме на мъжа зад бюрото, че искаме възможно най-евтиното погребение. Опитваме се да представим това желание като основано на дълбоко религиозни убеждения, но съм сигурен, че бяхме квалифицирани като скъперници. Той взема от ъгъла на бюрото бележник и започва да вписва цифри. Задава въпроси, ние отговаряме. „Да, погребение, не кремиране.“ „Но кремирането е много по-евтино.“ „Няма значение.“ Ще го направим върху къс земя. „Не, още не сме купили парцела; ще го купим, след като свършим тук.“… Не, човекът не е мъртъв. Ще ви го доставим, не се безпокойте.

Появи се известно усложнение във връзка с погребението им в общ гроб един върху друг. Трябвало да има подземна гробница според Калифорнийския закон. Добре, ние сме за двойна подземна гробница, която излиза по-евтина и е по-подходяща. После той цитира цената на балсамирането; не е скъпо, само седемдесет и пет долара. До този момент Джоан водеше разговора много изискано, много компетентно и умело предвид крайната цел: запазване на равновесието. Тук се намесвам аз.

— Не, моля, в никакъв случай; ние не го искаме балсамиран.