Уилям Уортън - Татко

— Службата ще бъде в „Сейнт Огъстин“, а погребението в „Светия Кръст“.

Той я поглежда. Що за еврейско погребение е това? Почти очаквам да се впусне отново с пълна пара на тема „балсамиране“. Но по този въпрос той се беше предал; попитахме го за наемане на оркестър от пет души и той се съгласи. Последваха още приказки за катафалката, броя лимузини и полицейския ескорт. Не се боря повече. Погребението ще бъде като всяко друго и Джоан е права, че татко ще го хареса точно такова.

Общата сметка надхвърли хиляда долара. Тази сума беше максималната, която си поставихме като граница, когато говорихме с майка. Оставяме двеста долара депозит и обещаваме да го уведомим, когато татко умре. Той иска да бъде информиран колкото се може по-скоро и за точното разположение на парцела в гробищата.

Вървим навън под ярката слънчева светлина до колата ни. Монетният автомат на паркинга почти е стигнал до нулата. Влизаме в колата. Аз седя и наблюдавам автомата.

— По дяволите, какво правиш, Джак? Какво чакаме?

— Вземам остатъка от стойността на парите си от този автомат. Хвърлянето на хиляда долара в една дупка ме изважда от равновесие. Знаеш ли, Джоан, не разбирам защо не плача. Отвътре съм като разтопен — топла вода, която тече наникъде, но явно не мога да заплача.

— Наистина ли искаш да плачеш? Мога да те разплача.

Скръства ръце в скута си, прочиства гърлото си и започва да пее:

Веднага се разплаквам — тихо, открито. Плача, изплашен и засрамен, както винаги. Гледам втренчено Джоан през сълзите си. Тя спира. Успявам да се съвзема.

— Мама наистина ли се е крила от нас, когато сме били малки? Понякога си мисля, че съм си измислил всичко това; трудно е да го повярвам.

— Да, правеше го. Дори го препоръча и на мен — да го правя и с моите деца. Обикновено се криеше зад живия плет или отиваше до г-жа Рейнолдс за чаша кафе.

Беше много смешно, че може да те накара да направиш всичко, което поиска, стига само да те заплаши, че ще изпее тази песен. Тя наистина се държеше като „глупи“ тогава — поне така си мисля сега.

— Но защо ти не се плашеше?

— Има една песен, която разплаква и мен, Джак. Внимавай много мама да не научи за това и гледай да не ме издадеш. Надявам се само да я изпея сега, без да се разплача.

Присъединявам се към нея. Там, на булевард „Кълвър“ под жаркото калифорнийско слънце, ние пеем и плачем до пълно изразходване на моя четвърт долар, пуснат в монетния автомат на паркинга.

Изтеглям колата от паркинга и се отправяме към булевард „Джеферсън“. В тази част на града се намират гробищата. На около пет квадратни километра са разположени три гробища: протестантско, еврейско и католическо. Не знам как се постъпва, ако починалият е атеист или мюсюлманин. Питам се дали все още има отделни гробища за негри в Америка. Когато бях дете, имаше. Наричахме ги „гробища за цветни“.

Католическото гробище, към което отиваме, е разположено върху землището на бивша конюшня с пространство за яздене.

Входната врата е внушителна. Главната административна сграда е смесица между мотел и баварски параклис. Калифорнийците са известни със слабостта си към невероятни комбинации в архитектурата. С изключение на испанския стил няма друга оригинална сграда или такава, която да прави впечатление, но от това изобщо не им пука.

Вътре подреждането е по-практично. На стената е закачен портрет на папа Павел VI, който ни гледа втренчено. Питам се дали ще поискат да представим кръщелните си свидетелства и тези от конфирмациите ни. Как ще разберат дали татко наистина е католик?

Въвеждат ни в нещо като кабинка. Идва жена с папки под ръка. Обясняваме какво искаме. Отново искаме нещо по-евтино, но това не я впечатлява особено. Отделя две кожени папки и отваря обикновени картонени.

Това гробище е разпределено като игрище за голф. Няма надгробни паметници — само плочи, поставени върху земята. Показва ни няколко все още свободни участъка. Все едно, че работим с агент по продажба на недвижими имоти — избираме си парцел за строеж. Всъщност правим точно това, само че домът ще бъде под земята, а съседите — много тихи…