Уилям Уортън - Татко

— Добре ли си, Били?

Кимам. Той е като опъната струна.

— Не съм сигурен дали някой е извикал линейка. Да тръгваме да търсим телефон. Малкото може и да оцелее, ако го закарат бързо в болницата.

Виждам, че някакви хора прибират момченцето в колата си, но не казвам нищо. Искам само да се махна оттук. Във всички случаи те ще имат нужда от линейка, дори и само за да установят със сигурност, че всички са мъртви. Сядам на мястото на пътника отпред и се вторачвам през прозореца. Как е възможно този ужас да се случи под такова красиво небе?

Татко кара като луд. Щом си е поставил задача, никой не може да го спре. Скоростомерът отбелязва към сто четирийсет и четири километра в час. След около пет километра стигаме до няколко магазина. Той спира колата, скача и се втурва в магазин за напитки. Чакам в колата. Връща се след три минути.

— Някой вече е извикал линейка и те са на път. Казах им, че има петима ранени в критично състояние.

Сяда пред кормилото, но не пали мотора. Поглеждам го: лицето му е побеляло, диша учестено. Изглежда ужасно, лицето му блести от пот.

Дочуваме воя на сирена. Тя вие откъм изток и профучава край нас с онзи писък, който се възприема от човек, застанал неподвижно. Минута по-късно покрай нас изпищява и втора. Татко ги следи с поглед, докато изчезнат. Пали мотора.

— Е, Били, ние не можем да направим нищо повече.

Включва я на скорост и изчаква, докато магистралата се изчисти и в двете посоки, и тогава я изтегля на нея. Сега кара с не повече от петдесет и шест километра в час, но аз не казвам нищо. Мисля си дали няма да е по-добре да вървим пеша до Филаделфия.

Спираме на следващата бензиностанция. До нея има закусвалня; влизаме за чаша кафе. Стомахът ми сега е съвсем празен. Купувам парче къпинов сладкиш. Вече съм по-добре, но татко е все още пребледнял.

— Били, би ли ме сменил?

Кимам.

— И не бързай, моля те. За днес ми стига.

Изважда валиум и взима таблетка.

— Ей, Били, чувствам как кръвта преминава през сърцето ми като през хидравлична преса.

Поддържам около деветдесет в час, старецът ми ляга на седалката, както я бях оставил. Изобщо не следи пътя, просто лежи и гледа втренчено нагоре. За пръв път не е залепил очи за пътя. Някак страшновато е; като че ли се е предал.

— Какво мислиш, че се е случило, Бил? Нямаше друга кола. Посред бял ден е. Не мога да си представя да е заспал на кормилото. По дяволите, какво се е случило та този човек да унищожи всичко: жена си, децата си, дори кучето си? Какво, по дяволите, е сгрешил?

Въздъхва дълбоко; поглеждам го. В очите му има сълзи. Наистина едва се крепи.

— Може би децата му са го дразнели и той се е навел назад да ги плесне и е загубил контрол над колата. Господи, надявам се, че не е така, ужасна мисъл за последната минута от живота. Може би воланът се е счупил или спирачките са отказали. С толкова много неща може да се случи нещо, колкото и да внимава човек.

Надявам се само, че не е могъл да погледне назад и да види всичко това, жена си, нагърчена като преплетена бисквита и притисната към мръсотията на преградата си, сина си — с разпилени черва, дъщеря си — с пробит череп, а бебето си — като ревящо кюфте, върви по пътя и реве, заобиколено от непознати. Тази гледка е достатъчна да накара човек да се надява, че няма живот след смъртта. Как, по дяволите, може да се живее какъвто и да било живот, където и да било, да правиш каквото и да било, ако трябва да живееш с този ужас?

О, Боже, защо не млъкне! Ако продължава в същия дух, ще повърна.

— По дяволите, Бил, няма начин да избегнеш шофирането. То ме изпълва с истински ужас. Мразя тези метални ковчези; всеки път се радвам, когато изляза жив от тях. Знам, че съм прекалено напрегнат, когато карам, но непрекъснато пред очите ми е картина, подобна на онази зад гърба ни, с единствената разлика, че по платното кървят нашите тела. Ние умираме публично върху нагретия или влажен, или леден асфалт и непознати грубо опипват останките ни.

Исусе, човек си мисли, че баща му е направен от желязо, организира неща, върши неща, прави неща и изведнъж той рухва пред очите му! Намалих до около седемдесет километра. После давам газ до деветдесет и нещо. Той дори не забелязва; продължава да гледа втренчено нагоре.

— Просто съдба, татко. Катастрофите се дължат на лош късмет. Човек не може да направи невъзможното. Няма смисъл да се измъчваш така; не може да се ядеш непрекъснато за това или онова и да оставиш хубавите неща в живота да те отминат.