Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Нищо подобно! — отвръщам с гневен крясък аз.

— Напротив, търсиш я!

— Нищо подобно, аз…

— Ей, вие, сестрите, няма ли най-сетне да млъкнете ! — прекъсва ни вбесен женски глас и ние едновременно подскачаме.

Озъртам се объркано. Не е възможно мама да е някъде тук, нали?

Точно в този момент обаче зървам жената, която каза тези думи. Тя дори не гледа към нас. Наблюдава две момиченца, поставени на седалката на количката.

О!

Отмятам коса назад от разгорещеното си лице и в този момент усещам, че ме залива срам. Поглеждам крадешком към Джес и забелязвам, че тя също е доста засрамена.

— Хайде да ходим на касата — изричам с достойнство аз и бутвам напред количката.

В колата към къщи никоя от нас не проговаря. Но на мен отвътре ми ври и кипи.

За кого се мисли тя, да ми изнася лекции?! За кого се мисли, че да ми казва, че си имам проблеми?!

Прибираме се вкъщи и разтоварваме покупките с минимална доза комуникация между нас. Почти не се поглеждаме в очите.

— Искаш ли чаша чай? — питам аз с официален тон, когато прибирам последния пакет.

— Не, благодаря — отговаря тя със същата доза официалност.

— Аз имам малко работа в кухнята, а ти се забавлявай както искаш, става ли?

— Става.

Изчезва в стаята си и само след миг излиза, хванала под мишница книга със заглавие „Детрография на британските вулканични скали“ .

Ама знае как да се забавлява тази жена!

Тя присяда на един от високите столове, а аз включвам чайника и вадя две големи чаши. След няколко секунди при нас влиза Люк — изглежда напълно съсипан.

— Здрасти, скъпи! — възкликвам, като се старая да звуча далеч по-весело, отколкото се чувствам. — Виж какъв прекрасен уред за печене на вафлички купих! Вече всяка сутрин можем да закусваме с вафлички!

— Отлично! — отвръща разсеяно той и аз хвърлям отмъстителен поглед към Джес.

— Искаш ли чаша чай?

— Ами… да, благодаря. — Почесва се по главата, надниква зад кухненската врата, а после поглежда над хладилника.

— Добре ли си? — питам. — Да не би нещо да не е наред?

— Изгубих нещо — отговаря той и се намръщва. — Смешна работа как някои неща просто изчезват !

— За какво става въпрос? — питам съчувствено. — Мога да ти помогна да го потърсиш!

— Не се притеснявай — поклаща глава съпругът ми. — Нещо за работата ми. Ще се появи. Не може просто ей така да изчезне.

— Но аз държа да ти помогна! — прокарвам с обич ръка аз по раменете му. — Вече ти казах, скъпи! Само ми кажи какво търсиш и двамата ще се заемем да го търсим заедно. Да не би да е папка… или книга… или някакви листи?

— Много мило от твоя страна — целува ме в отговор той. — Всъщност, не става въпрос за нищо такова. Става въпрос за кутия с часовници. От „Тифани“. Десет на брой.

Замръзвам на място.

С периферното си зрение улавям движението на Джес в другия край на стаята, която бавно вдига глава от книгата си.

— Правилно ли чух, че каза… часовници от „Тифани“? — смотолевям накрая.

— Ъхъ — кимва той. — Нали знаеш, че сме домакини на важна вечеря, която утре вечер даваме за „Аркодас Труп“? Всичко е част от офертата, която сме замислили. С няколко думи, подмазваме им се. Затова реших да им купя часовници като служебни подаръци от нас. А ето че сега са изчезнали! — Челото му се сбръчква още повече. — Просто не ми го побира умът какво може да се е случило с тях! В първия момент са тук, в следващия ги няма! Изчезнали са!

Усещам погледът на Джес — очите й ме пронизват като лазерни лъчи.

— Това са прекалено много часовници, за да изчезнат просто ей така — изричам безжизнено.

Да го вземат мътните!

Преглъщам едва-едва. Как съм могла да продам подаръците, които е приготвил Люк?! Как съм могла да бъда такава глупачка! Така де, вярно е, че не си спомних да сме ги купували по време на медения месец…

— Може да съм ги прибрал долу, в гаража — отбелязва Люк и грабва ключовете си. — Ще отида да проверя.

О, господи! Налага се да му призная!

— Люк, моля те… — започвам с едва доловим глас, — само не се ядосвай, ама…

— Какво? — обръща се рязко той и аз не мога да не забележа, че внезапно застава нащрек. — Какво има?

— Ами… — Облизвам безпомощно устни. — Възможно е да съм…

— Какво? — присвива очи той. — Какво е възможно да си направила, Беки?

— Да съм ги продала — прошепвам накрая.

— Да си ги продала?!

— Нали искаше да поразчистя малко тук! — извивам виновно. — Нямах представа как да го направя! Имахме толкова много неща! Затова от известно време започнах да продавам всичко по и-бей! И аз… май продадох и часовниците. Без да искам!