Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Така ли? — свивам наперено рамене. — Колко мило от ваша страна!

— Мога да ти дам няколко идеи… да ти покажа как можеш да бъдеш пестелива…

— Нямам нужда от твоята помощ! — срязвам я възмутена аз. — Аз съм си достатъчно пестелива! Ако искаш да знаеш, даже съм много пестелива!

Джес ме оглежда невярващо.

— И смяташ, че е проява на пестеливост да си купуваш скъпи списания, които можеш да прочетеш безплатно и в библиотеката?!

В продължение на няколко секунди не знам какво да отговоря. После погледът ми пада върху броя на „Елле“ . Да!

— Защото, ако не си ги купя, няма да мога да получа безплатните подаръци към тях, разбра ли?! — отвръщам с победоносен тон и завивам с количката си към другата алея.

Ха! Кажи сега нещо де, госпожице Многознайке!

Насочвам се към рафта с плодовете и започвам да пълня количката си.

Така. Хубави здравословни ябълки. Вдигам глава и — Джес отново примигва.

— Какво? — срязвам я аз. — Сега пък какво има?!

— Можеш да си купиш ябълки и на килограм! — И посочва към другия край на алеята с плодовете, където някаква жена съзнателно избира ябълка след ябълка и пълни торбичката си. — Купуването на бройка е доста по-скъпо! А така ще спестиш… двадесет пенса!

Божичко, какво спестяване само! Двадесет мижави пенса!

— Времето е пари — отвръщам с хладен тон аз. — И, честно да ти кажа, Джес, не мисля, че си струва да губя време, за да избирам качествени ябълки от купчината!

— И защо не? — отвръща невъзмутимо тя. — В крайна сметка и без това си безработна!

Ахвам от обидата.

Безработна ли?! Аз — безработна ?!

Аз не съм безработна! Аз съм професионален продавач-консултант! И си имам работа, която ме чака!

Обаче… въобще не смятам да я удостоявам с отговор. Завъртам се на пета и се насочвам към рафтовете със салатите. Пълня си две кутии с луксозни мариновани маслини, връщам се към количката и — зяпвам изумено.

Ама кой е сложил тази торба с картофи в количката ми?!

Да съм казвала, че искам картофи? Да съм казвала, че обичам картофи?!

Ами ако съм на диетата на Аткинс?!

Оглеждам се побесняла, ала от Джес ни следа. А тъпата торба е толкова тежка, че не мога да я вдигна сама. За нея може и да няма проблеми — нали е госпожица Културистка на годината! И къде се е скатала, между другото?

И за мое огромно изумление точно в този момент я виждам да излиза от една странична врата, носеща голям кашон и говореща с някакъв продавач. Какво пък е намислила сега?

— Тъкмо говорих с мениджъра по доставките — казва тя, като се приближава към мен. — Можем да вземем всичките тези наранени банани буквално без пари!

Какво?

Надниквам в кашона и установявам, че е пълен с най-отвратителните, смачкани и почернели банани, които някога съм зървала!

— Стават за ядене — отбелязва Джес. — Само трябва да изрежеш почернелите части.

— Но аз не желая да изрязвам почернелите части! — отговарям аз с далеч по-писклив глас, отколкото възнамерявах. — Искам си хубави, жълти банани! Освен това нямам нужда и от тази тъпа торба с картофи!

— Но само от една торба можеш да готвиш в продължение на цели три седмици! — дръпва се обидено Джес. — Това е най-икономичната и най-богата на хранителни вещества храна, която може да се купи! Само един картоф…

Божичко, пак ли?! Не и още една лекция за картофите!

— И къде ще ги сложа, ако смея да попитам? — прекъсвам я аз. — Нямам толкова голям шкаф!

— В коридора има един. Можеш да ги сложиш там. А ако станеш член на клуба за покупки на едро, в него можеш да съхраняваш също така и брашно, и зърнени храни.

Този път е мой ред да отстъпя изумено.

Зърнени храни ли?! И за какво са ми на мен зърнени храни?! А и както разбирам, тя въобще не е надзървала във въпросния шкаф.

— Това е шкафът ми за дамски чанти — изтъквам назидателно. — И е догоре пълен.

Джес свива рамене и безцеремонно заявява:

— Нищо не ти пречи да изхвърлиш някои от тях!

В продължение на няколко секунди съм прекалено шашната, за да отговоря каквото и да било. Тя сериозно ли ми предлага да изхвърля част от чантите си? При това заради някакви си… картофи?!

— Хайде да тръгваме — изричам накрая с колкото ми е възможно по-спокоен тон.

Трябва да бъда учтива. Трябва да бъда любезна. Само след двадесет и четири часа ще се отърва от нея!

Но докато продължаваме да обикаляме из магазина, аз наистина започвам да губя самообладание. Джес непрекъснато каканиже в ухото ми — отново и отново, докато накрая ми идва да се обърна и да я зашлевя.