Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Успявам някак си да натикам огромния букет и кошницата в ръцете на Люк, след което го целувам леко по бузата. Люк стои и ме гледа като истукан.

— Беки, много съм поласкан наистина! — изрича накрая. — Честна дума! Но защо си ми пратила всичко това? Че и кошница с плодове на всичко отгоре?!

Необходимо ми е известно време, докато скалъпя отговора си.

— Налага ли се да има някаква конкретна причина, че да изпратя на съпруга си кошница с плодове?! — изричам накрая, като съумявам да добавя към тона си и лека обида. — Просто реших, че те могат да бъдат като символ на нашия брак! Нали се сещаш? Та ето, че първата ни годишнина вече тропа на прага!

— Ясно — отвръща Люк след кратка пауза. — Ами… благодаря ти! Прекрасни са! — Вторачва се по-отблизо в букета и пита: — А това какво е?

Погледът ми проследява неговия и стомахът ми прави салтомортале. Сгушена между красивите рози си седи позлатена картичка с надпис: „Скорошно оздравяване!“

Мамка му!

— „Скорошно оздравяване“ ли? — изумява се съпругът ми.

Мозъкът ми щрака на светкавични обороти.

— Това… това… не означава точно онова, което пише — измислям накрая. — Това е нещо като… като код!

— Код ли?!

— Точно така! Всеки брак се нуждае от някакъв таен код на комуникация между съпруга и съпругата! Затова реших, че нищо не ми пречи да въведа такъв!

Люк ме поглежда продължително и накрая изрича:

— И какво, в такъв случай означава „Скорошно оздравяване“? На нашия таен код, де.

— То е… мммм… всъщност е… много лесно — прочиствам гърло и добавям самоуверено: — „Скорошно“ означава „Обичам“, а „Оздравяване“ означава…

— Може би „те“? — помага ми Люк.

— Точно така! Схващаш идеята, нали?! Страхотно е, не смяташ ли?

Възцарява се тишина. Стоя със свити встрани юмруци, а Люк ме наблюдава изпитателно.

— И смяташ, че не е възможно да са… направили грешка например, когато… когато са записвали поръчката, така ли? — изрича накрая Люк.

Господи!

Ама това обяснение е далеч по-добро! Как не можах да се сетя първа?!

— Разкри ме! — изкикотвам се аз. — Сбъркала съм! Нали ме знаеш каква съм! А сега… хммм… върви си хапни добре, а аз ще се обличам, за да тръгвам към супермаркета!

Гримирам се, обаче сърцето ми трепери като на подплашено врабче.

И какво ще правя сега? Как ще оправя тази ситуация?

Ами ако Нейтън Темпъл реши да се обади и да провери как се чувства Люк? Ако му изпрати още цветя?

Или ако пожелае да дойде на посещение при болен? Паниката ми се засилва още повече, от което ръката ми се разтреперва и аз си мацвам спирала за мигли върху клепача. Хвърлям я ядосано върху тоалетката.

Окей. Само… спокойно. Нека първо прегледаме какви възможности имам.

Първа възможност: Да кажа всичко на Люк.

Абсурд! Няма начин. Само при мисълта за това стомахът ми се свива на топка. Той е толкова ангажиран с тази работа около „Аркодас Груп“. Само ще го ядосам. Освен това, като отзивчива съпруга, аз би трябвало по-скоро да играя ролята на щит срещу подобни раздразнения.

Втора възможност: Да кажа на Люк само някои неща.

Нещо като редакционни заглавия. И може би предадени в светлина, която да ме изкара много добра, като изобщо не споменавам името на Нейтън Темпъл.

О, боже! Невъзможно!

Трета възможност: Да се справя дискретно със ситуацията в стила на Хилари Клинтън.

Но нали вече опитах! И нищо не се получи.

Пък и реално погледнато, Хилари разполага с цяла армия от съветници. Значи и аз се нуждая от добър екип. Точно както в „Западното крило“ . Тогава всичко ще бъде много лесно. Просто ще трябва да отида при Алисън Джани и да кажа тихичко: „Имаме проблем — обаче президентът в никакъв случай не трябва да научава!“ А тя ще промърмори: „Не се тревожете! Ние ще го овладеем!“ После двете ще си разменим една от онези топли, но напрегнати усмивки и ще влезем в Овалния кабинет, където Люк тъкмо обещава на група деца в неравностойно положение, че игрището им ще бъде спасено. И ще си разменим погледи, пълни с игриви пламъчета… и това ще ни припомни как танцувахме по коридорите на Белия дом предната нощ, наблюдавани единствено от безстрастната охрана.

Тропотът на камиона за събиране на отпадъци навън ме връща обратно към реалността. Люк не е президентът на САЩ. И аз не съм във филма „Западното крило“ . И все още нямам никаква представа какво да направя.

Четвърта възможност: Да не правя абсолютно нищичко.

Този подход си има множество предимства. Най-важната част от него е… трябва ли въобще да правя каквото и да било?