Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Аз нямам пресрочен лимит — отвръща тя с озадачена физиономия.

— Но…

Млъквам, защото точно в този момент истината се стоварва като чук върху главата ми. Щом няма пресрочен кредит, това означава, че…

Май ще припадна.

Значи тези тридесет хиляди са всъщност…

Това са истински пари?

— Беки, добре ли си? — поглежда ме неразбиращо Джес.

— Аз съм… добре — отговарям едва-едва и отпивам няколко големи глътки шампанско, опитвайки се да си възвърна самообладанието. — Ти… значи нямаш дължим кредит. Това е много добре! Това е страхотно!

— Никога през живота си не съм имала дължим кредит! — отсича категорично Джес. — И не смятам, че е необходимо. Ако човек държи на себе си, спокойно може да харчи в рамките на възможностите си. Хората, които затъват в дългове, страдат от липса на самоконтрол. И за подобни деяния няма никакво извинение! — Подрежда документите си, но по едно време се заковава на място и пита: — Но ти някога си била финансов журналист, нали? Майка ти ми показа някои от твоите статии. Значи знаеш всичко по този въпрос.

Лешниковите й очи ме поглеждат с очакване и аз усещам, че ме наляга някакъв абсурден страх. Внезапно си давам сметка, че като че ли не държа много тя да знае истината за моето финансово положение. Е, не и цялата истина, разбира се.

— Ами… всичко наистина — отговарям накрая. — Естествено, че знам. Всичко е въпрос на… на предварително планиране и прецизно управление на бюджета!

— Именно! — кимва Джес и ме поглежда одобрително. — Когато ми паднат някакви пари, първото, което правя, е да отделя половината и да я сложа в банковата си сметка.

Какво прави тя?!

— Отличен подход! — смотолевям с усилие. — Това е най-разумният подход. Безспорно.

Намирам се в шок. Когато бях финансов журналист, пишех статии, в които казвах на хората непрекъснато да заделят част от доходите си. Обаче никога не съм си мислела, че някой наистина го прави.

Джес ме поглежда с непознат до момента интерес.

— Значи и ти подхождаш така, нали, Беки?

В продължение на няколко секунди се чудя какво да й отговоря.

— Ами… как да ти кажа… може би не чак половината, при това всеки месец…

— И аз съм така — най-сетне благоволява да се отпусне и усмихне тя. — Понякога успявам да заделя само двадесет процента.

— Двадесет процента! — повтарям едва чуто аз. — Е… няма значение. Не би трябвало да се укоряваш заради това.

— Но се укорявам — казва Джес и се привежда през масата към мен. — И се надявам, че ме разбираш защо го правя.

Боже, никога досега не съм виждала пред себе си толкова открито и честно лице!

Господи, ама ние като че ли най-сетне се сработваме, а?!

— Двадесет процента от какво? — достига до нас гласът на Люк, който тъкмо в този момент влиза в кухнята, придружен от Гари. И двамата изглеждат в отлично настроение.

В главата ми зазвучава предупредителен звън.

— Ами… нищо — смотолевям аз.

— Тъкмо си говорехме за финанси — отговаря Джес. — И двете се занимавахме с изчисляване на сметките си.

— Сметките си ли?! — избухва в смях Люк. — И какви са точно твоите сметки, Беки?

— Е, нали се сещаш! — отговарям жизнерадостно. — Финансовите ми дела и така нататък.

— Аха! — кимва Люк, като изважда от хладилника бутилка вино. — Е, извика ли вече Отряда за бързо реагиране? Или може би Червения кръст?

— Какво искаш да кажеш? — поглежда го стреснато Джес.

— Нали точно тях викат обикновено на места, където има някакви бедствия? — заявява той и ми се хили нагло.

Да бе, точно така!

— Ама… Беки някога е била финансов журналист! — изтъква Джес, като звучи напълно объркана.

— Финансов журналист ли?! — изкисква се Люк. — Искаш ли да чуеш как минаваше един работен ден на сестра ти като финансов журналист?

— Не — срязвам го бързо. — Не иска!

— Кредитната карта… — изрича замислено Гари, потънал в спомени.

— Да бе, самоунищожаващата се кредитна карта! — плясва радостно по плота Люк. — Това беше по време на забележителната кариера на Беки като финансов експерт по телевизията — обръща се той към Джес. — Даваха някакво предаване за опасностите, свързани с точно този вид карти. И тя слага, моля ти се, собствената си карта в машинката, за да демонстрира идеята си… — Отново започва да се смее. — И пред погледите на всички зрители, пред камерата, машинката поглъща картата!

— После го показаха и на следващата вечер в някакъв клип — обяснява ми Гари. — Онази част, където започваш да удряш машинката с тока на обувката си, е истинска класика!