Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Лицето на Джес остава каменно.

— Стачка за какво? — пита накрая.

— Ами… няма значение! За каквото и да било! Ти си гостенката, ти избирай!

Джес се опулва невярващо в мен.

— Виж какво, стачките не се организират просто ей така! Налага се да започнем с проблемите. С проблемите по опазването на околната среда! И те в никакъв случай не са забавни!

— Окей — побързвам да се съглася. — Тогава да забравим за стачката. Ами ако не беше на това събрание? Какво щеше да правиш точно сега? И каквото кажеш, ще го направим. Заедно!

Джес сбърчва чело и се замисля, а аз я наблюдавам обнадеждено. И дори с любопитство. Като че ли за първи път ще имам възможността най-сетне да науча нещо съществено за сестра си.

— Сигурно щях да си преглеждам сметките — отговаря накрая тя. — Всъщност, дори си ги нося, в случай че ми остане време за това.

Сметките значи. В петък вечер ще изчисляваме сметките. Браво!

— Ами хубаво — смотолевям накрая. — Страхотно! Тогава… нека да си прегледаме сметките!

Окей. Всичко е под контрол. Всичко е наред.

Двете със сестра ми си седим в кухнята и си изчисляваме сметките. Или поне Джес го прави. Лично аз не съм особено убедена какво точно правя.

Пред мен седи бял лист, на който съм написала заглавие „Сметки“, подчертано с две черти.

От време на време Джес вдига поглед към мен и аз бързо надрасквам нещо, за да дам вид, че си гледам работата. И наистина си я гледам. Засега на моя лист може да се прочете следното: „20 лири… бюджет… 200 милиона лири… здравейте, казвам се Беки…“

Джес се труди със сбръчкано чело над купчина листчета, които ми приличат на банкови извлечения, като непрекъснато ги разлиства отпред назад и отзад напред.

— Да не би нещо да не е наред? — питам по едно време съчувствено.

— Тъкмо се опитвам да проследя една сума, която ми се губи — отговаря тя. — Сигурно е някъде в счетоводните ми тефтери. — Изправя се и казва: — Ей сега се връщам!

Когато сестра ми излиза от кухнята, аз отпивам глътка шампанско и хвърлям крадешком поглед към купчината й с банковите извлечения.

Така де, не че се каня да ги чета или да я шпионирам! Нищо подобно! Те са си нейна лична работа, а аз уважавам частния живот на хората. Пък и без това не е моя работа. Въобще!

Единственият проблем обаче е, че кракът нещо ме засърбява. Наистина! И аз се привеждам, за да го почеша… после, без да искам, надниквам по-внимателно… и още по-внимателно… докато накрая успявам да зърна последната цифра — общата сума на въпросното извлечение.

30 002 британски паунда.

Като че ли нещо ми удря кроше в корема и аз побързвам да се изправя, едва не разсипвайки шампанското си. Сърцето ми бие учестено от шока. Тридесет хиляди лири?! Тридесет хиляди лири!

Ама това е много по-голямо надвишаване на кредитния лимит и от най-лошите ми времена! Ужасно много!

Вече всичко започва да си идва на мястото. Всичко се подрежда. Нищо чудно, че сама си прави дъмбелите. Нищо чудно, че си разнася навсякъде термоса с кафе. Сигурно е принудена да пести така, както и на мен веднъж ми се наложи. Сигурно е чела „Как да контролираме парите си“ от Дейвид Бартън!

Господи, кой би си помислил?!

Когато Джес се връща в кухнята, не мога да не я гледам вече с други очи. Тя взема едно от банковите си извлечения и тежко въздиша. И аз усещам как душата ми се зарежда с огромна любов и съчувствие към нея. Ако знаете и на мен колко пъти ми се е случвало да взема някое банково извлечение и да въздъхна! Та ние действително сме сродни души!

Погледът й се плъзга по цифрите, а изражението й продължава да бъде все така объркано. Ами да, нищо чудно! С подобна дължима сума!

— Хей — обаждам се аз с разбиране, — все още ли се опитваш да проследиш онази сума пари?

— Трябва да са тук някъде — смръщва се тя и се обръща към друго извлечение.

Господи, да не би пък банката да се кани да й направо запор на имуществото? Мога да й дам няколко идеи.

Привеждам се напред доверително и прошепвам:

— Банките са истински кошмар, нали?

— Направо са безполезни — махва с ръка тя.

— Знаеш ли, понякога номерът е в едно любезно писмо. Кажи, че си си счупила крака — или нещо подобно. Или пък, че кучето ти е умряло.

— Моля? — вдига озадачено глава тя. — Защо пък да им разказвам подобни неща?

Божичко, ама тя изобщо няма представа как стават нещата! Нищо чудно, че е затънала в толкова неприятности.

— Е, нали се сещаш! За да предизвика тяхното съчувствие! Тогава може и да ти отложат наказанията за пресрочен лимит. Или дори да го увеличат.