Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— На нашия меден месец аз бях бременна — отбелязва с лека тъга Сузи. Протяга ръка и погалва моята ангелска чанта. — Даже нямах представа, че ще ходите в Милано! Къде на друго място ходихте?

— Ходихме навсякъде! Обиколихме целия свят!

— Видяхте ли древния параклис в Махакала? — достига до мен нечий гръмовен глас. Извъртам се и виждам майката на Сузи — Каролайн, която точно в този момент влиза в стаята. Облечена е в най-странната рокля, която някога съм зървала — нещо, изработено от платно в граховозелено.

— Да! — отговарям самодоволно. — Бяхме и там!

Именно Каролайн беше човекът, който ми подсказа идеята за обиколка на света — когато сподели с мен, че най-добрата й приятелка била някаква боливийска селянка.

— А древния град на инките Олантайтамбо?

— Даже отседнахме там!

Очите на Каролайн светват, с което ми подсказва, че съм си взела изпита, а аз пък се изпълвам със заслужената гордост на страстния пътешественик! Няма смисъл да добавям, че преспахме в петзвездния хотел.

— Току-що се видях с викария — обръща се Каролайн към Сузи. — Наговори ми някакви глупости за топла вода за кръщелния котел. А категорично му отказах. Малко студена вода ще се отрази много добре на тези двама малчугани!

— Мамо! — изписква Сузи. — Аз специално помолих за топлата вода! Та те са все още много мънички!

— Глупости! — изгърмява гласът на майка й. — На тяхната възраст ти вече плуваше в езерото! А на шест месеца вече се катереше с мен по хълмовете на Цодила в Ботсуана. Доколкото си спомням, на нито едно от споменатите места не разполагахме с топла вода!

Приятелката ми ме поглежда отчаяно, а аз й се ухилвам съчувствено. После казва:

— Като че ли трябва да тръгвам. А с теб, Беки, ще се видим по-късно. Нали ще поостанете няколко дена?

— За нас ще бъде удоволствие — отговарям, преизпълнена от щастие.

— Боже, на всяка цена трябва да се видя с Лулу! — допълва тя, вече на прага на вратата.

— Кой е този Лулу? — провиквам се след нея, обаче тя не ме чува.

Няма значение. И без това скоро ще разбера. Сигурно е някой нов кон.

Заварвам Люк навън, където между къщата и църквата е разпънат килим с тента отгоре, точно както беше на сватбата на Сузи. Когато тръгваме по килима, носталгията ме завладява от само себе си. Именно тук за първи път стана въпрос за нашата сватба, макар и по доста заобиколен начин. И после Люк ми направи великото предложение.

А ето ни сега отново тук, женени почти от година!

Чувам зад нас нечии стъпки и се обръщам. Към нас тича Таркуин, придържащ в скута си едно бебе.

— Здрасти, Тарки! — поздравявам го аз, когато той се изравнява с нас. — Е, кой от двамата близнаци е това?

— Това е Клементайн! — изрича гордият баща и погледът му светва. — Нашата малка Клеми!

Разглеждам внимателно бебето и полагам максимални усилия да скрия изненадата си. По дяволите! Сузи е напълно права. Момиченцето действително прилича повече на момче!

— Много е красива! — побързвам да възкликна. — Направо божествена!

Опитвам се да измисля нещо, което би подчертало именно женските й качества, когато над главата си долавям някакъв странен звук. Нещо като приближаващ се хеликоптер. Звукът се усилва все повече и повече. И ето че за мое огромно изумление, от небето над нас се приближава огромен черен хеликоптер. Даже… се приземява на поляната зад къщата.

— Имате ли някой приятел с хеликоптер? — обръщам се шашната аз към Таркуин.

— Ами… всъщност, хеликоптерът е мой — отговаря срамежливо младият баща. — Дадох го на един приятел да направи кръгче.

Таркуин притежава и хеликоптер !?

Добре де, не е ли логично да си помислиш, че човек с един милион къщи и хеликоптер не би могъл да си позволи по-хубав, най-вече нов костюм?!

Но ето че вече пристигаме пред църквата, в която бъка от гости. Двамата с Люк се вмъкваме в едно празно местенце отзад и аз се оглеждам, за да потърся роднините на Сузи. Ето го там бащата на Таркуин, облечен в тъмносив смокинг, а до него е и Фенела — сестра му. Облечена е в синьо и пищи възбудено на някакво момиче с руса коса, което не познавам.

— Коя е онази, Агнес? — достига зад мен писклив глас. Обръщам се и виждам жена с побеляла коса и гигантска брошка с рубин да се взира през лорнета си във въпросното русо момиче.

— Това е Фенела, скъпа! — казва жената в зелено, седнала до нея.

— Нямам предвид Фенела! Нея я познавам! Онази, другата, с която Фенела разговаря — коя е?

— Да не би да имаш предвид Лулу? Това е Лулу Хедърингтън.