Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Да не я безпокои никой ли? Дори и аз?

В този момент ми идва да отвърна рязко: „Та нали именно аз бях със Сузи, когато раждаше Ърни?! Виждала съм я в далеч по-деликатни ситуации, отколкото ти някога ще имаш възможност!“

Но размислям. Няма смисъл да започваме битка, когато току-що сме се запознали. Хайде де! Постарай се да бъдеш учтива!

— Значи вие трябва да сте Лулу — изричам колкото ми е възможно по-мило и протягам ръка. — Аз съм Беки.

— Да, ти си Беки. Ами, слушала съм доста неща за теб.

Но защо тази жена ме гледа с присмех? Какво й е казала Сузи?

— А ти си кръстницата на Клементайн! — продължавам да устоявам учтивостта си. — Това е… прекрасно!

Полагам неимоверни усилия да постигна разбирателство с тази жена. Странното обаче е, че в нея има нещо, което ме кара да се присвия и отдръпна. Устните й са прекалено тънки и стиснати. Очите й са прекалено студени.

— Космо! — излайва внезапно тя. Проследявам погледа й и зървам един едва кретащ дребосък, който точно в този момент се вмъква между струнния квартет. — Ела тук, скъпи!

— Космо! Страхотно име! — продължавам да се опитвам да установя приятелска връзка аз. — Много добра идея да го кръстите на това велико списание!

— Списание ли?! — Лулу ми отправя поглед, от който става ясно, че вече ме счита за пълен кретен. — Всъщност, името произлиза от старогръцката дума „космос“, което означава „идеален ред“!

Бузите ми пламват от неудобство, примесено с негодувание. Че откъде бих могла да знам подобно нещо?!

Ако иска да знае, точно тя е глупачката! Така де! Защото колко души са чували за списание „Космополитън“ ! Милиони. А колко са чували за някаква си скапана старогръцка дума? Не повече от трима. Именно!

— Ти имаш ли деца? — започва учтив разговор тя.

— Ами… не.

— А коне гледаш ли?

— Ами… не.

Тишина. Очевидно запасът от въпроси на Лулу се бе изчерпал. Предполагам, че е дошъл моят ред.

— А ти… колко деца имаш?

— Четири — отговаря тя. — Космо, Людо, Иво и Клариса. Съответно на две, три, пет и осем години.

— Ужас! Сигурно си много заета!

— О, безспорно! Но когато човек има деца, навлиза в друг свят — отвръща самодоволно тя. — Всичко се променя. Просто не можеш да си представиш как е.

— Може и да мога — засмивам се аз. — Помагах на Сузи веднага след раждането на Ърни. Така че знам какво е да…

— Невъзможно — махва унищожително с ръка тя. — Никоя жена не е в състояние да го разбере, докато самата тя не стане майка! Това е факт!

— Добре — отвръщам и се усещам като смазана.

Ама как е възможно Сузи да бъде приятелка с тази жена? Как?!

Неочаквано от вътрешната страна на библиотеката се чува някакъв шум и оттам излиза Сузи. В едната си ръка държи бебе, в другата — мобифон, и като цяло представлява ужасяваща гледка.

— Здрасти, Сузи! — побързвам да я посрещна весело аз. — Тъкмо ти носех чаша шампанско! — Подавам й чашата, ала приятелката ми като че ли въобще не ме забелязва.

— Лулу, Уилфи има някакъв обрив! — прошепва като смазана тя. — Твоите имали ли са подобно нещо?

— Нека погледна — кимва Лулу и като същински експерт поема бебето от ръцете на Сузи. Разглежда го, след което отсича: — Мисля, че обривът е от горещина.

— Наистина ли?!

— Прилича ми на опарено от коприва — побързвам да се намеся и аз. — Приближавал ли се е наскоро до коприва?

Очевидно на никого не му пука за моето мнение.

— Имаш нужда от „Судокрем“ — продължава Лулу. — Ще ти дам, ако нямаш. А после ще се отбия до аптеката, за да си купя за моите.

— Благодаря ти, Лулу! Ти си истински ангел! — кимва облекчено Сузи, поема бебето от ръцете й и точно в този момент мобилният й зазвънява.

— Здрасти! — казва тя в телефона. — Най-сетне! Къде сте? — Докато слуша, лицето й се сбърчва от ужас. — Майтапите се!

— Какво става? — изричаме едновременно двете с Лулу.

— Обади се господин Щастливко! — извива Сузи, като се обръща към Лулу. — Спукал е гума! Намира се край Тидлингтън Марш!

— Кой е господин Щастливко? — питам объркано.

— Клоунът! — извива отчаяно Сузи. — Там има цяла стая, пълна с деца, които нямат търпение той да се появи! — И посочва към една двойна врата, зад която зървам огромни тълпи деца с официални роклички и елегантни ризки, които се гонят и се замерят с възглавници.

— Веднага отивам да го взема! — отсича Лулу, като си оставя чашата. — Добре че поне знаем точно къде е. Връщам се след не повече от десетина минути. Кажи му да си стои там и да следи за моя рейнджроувър.