Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Лулу, ти си направо божествена! — въздъхва облекчено Сузи. — Направо не знам какво щях да правя без теб!

Пронизва ме стрелата на ревността. Искам аз да съм тази, която помага на Сузи. Аз трябва да бъда направо божествена!

— Нямам нищо против и аз да отида да го взема! — изричам скорострелно. — Веднага тръгвам!

— Нямаш представа къде точно е това място — отбелязва любезно Лулу. — По-добре е да отида аз.

— Ами децата? — озърта се безпомощно Сузи към вратата, зад която децибелите на детските писъци растат.

— Ще трябва да почакат. Като няма клоун, няма — и това е!

— Но…

— Аз ще ги забавлявам междувременно! — чувам се да изричам, преди да успея да се спра.

— Ти ли?! — Двете се обръщат едновременно към мен и зяпват.

— Да, аз — изричам уверено.

Ха! Ще им покажа аз коя е най-добрата приятелка на Сузи!

— Беки… сигурна ли си, че го искаш? — гледа ме напрегнато Сузи.

— Няма проблеми — махвам небрежно с ръка аз.

— Ама…

— Сузи — поставям ръка на рамото й аз, — моля те! Мисля, че все ще се справя с няколко деца за няколко минути!

О, господи!

Ама това е същинска лудница!

Направо не си чувам мислите. Не чувам абсолютно нищо друго, освен кошмарните писъци на двадесетина превъзбудени деца, които търчат из стаята като диви зверчета и се удрят безмилостно.

— Хммм… извинете — започвам.

Писъците нарастват. Сигурна съм, че току-що бе убит някой, само че не мога да разбера точно кой, защото всичко ми се слива като в мъгла.

— Седнете! — избучавам аз в опит да надвия невъобразимия шум. — Всички веднага по местата си!

Ама те дори не спират! Качвам се на един стол и поставям ръце пред устата си като фуния.

— Всеки, който благоволи да седне — започвам да крещя, — ще получи БОНБООООН!

Писъците автоматично спират и се чува тътен, когато двадесетината деца се стоварват едновременно на пода.

— Здравейте на всички! — извиквам весело. — Аз съм… Беки Белята! — И започвам да клатя смешно глава. — Хайде всички да кажем сега: „Здравей, Беки Белята!“

Гробна тишина.

— Ами къде ми е бонбончето? — обажда се едно дребно момиченце.

— Амииии…

Бръквам в чантата си, обаче вътре няма никакво бонбонче, освен билковите таблетки за пришиване, които си купих, за да се справя по-лесно с дългия полет. С портокалов вкус.

Дали пък…

Не. Глупости.

— По-късно ще го получиш! — отсичам делово аз. — Всички трябва да бъдат мирни и кротки и едва тогава ще си получите бонбончетата!

— Този клоун е фалшив! — отсича момченце в костюмче на „Ралф Лорен“.

— Аз не съм фалшива! — извисявам глас, пълен с негодувание. — Вижте! Хммм…

Бързо закривам лицето си с ръце, свалям ги бързо и изревавам:

— Бау!

— Ние не сме бебета! — изрича презрително момченцето. — Искаме истински фокуси!

— А защо да не взема да ви изпея една хубавичка песничка? — изричам успокоително. — Зайченцето бяло…

— Направи ни фокус! — изпищява едно момиченце.

— Искаме фокуси! — приглася момченцето.

— ИСКАМЕ — ФОКУСИ! ИСКАМЕ — ФОКУСИ!

Боже господи! Ама те вече го напяват! А момченцата удрят по пода с юмручета! Всеки момент пак ще станат и ще започнат да се налагат като подивели, фокус… фокус… Мисълта ми се стрелка хаотично… Знам ли някакъв фокус?

— Добре де! — извиквам отчаяно. — Ще ви направя един фокус! Гледайте!

Разтварям рязко ръце, извивам ги назад и се извъртам колкото ми е възможно повече.

После разкопчавам сутиена си, като се опитвам да си спомня какъв цвят беше.

Ах, да! Днес съм с яркорозовия с панделчиците. Чудничко!

В стаята се е възцарила напрегната тишина.

— Ама ти какво правиш? — пита момиченце с огромни очи.

— Почакай и ще видиш!

Като се старая да поддържам назрялата тайнственост, аз измъквам дискретно едната презрамка на сутиена си през едната ръка, а после другата — през другата. Децата не отлепят погледи от мен.

Сега, когато успях да си възвърна самоувереността, смятам, че май се справям доста добре със задачата. Направо съм родена за фокусник!

— Наблюдавайте внимателно! — изричам с тържествен глас, както правят големите илюзионисти. — Защото всеки момент ще накарам едно нещо да се… ПОЯВИ!

Две дечица вече ахват.

Ей, нямаше да е зле да имаше барабанен фон в този момент.

— Едно… две… три… — и рязко измъквам розовия сутиен от ръкава си, като го вдигам високо. — Та-даааа!

Възторжени аплодисменти избухват в стаята.

— Тя направи фокус! — разкрещява се едно червенокосо момченце.