Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Вече буквално изгарям от нетърпение. Направо нямам търпение да й кажа! Нямам търпение да зърна лицето й!

— Опасявам се, че сте закъснели — отговаря мъжът и посочва към планината. — Тя тръгна. Всъщност, всички тръгнаха.

— Вече? — ококорвам се аз. — Ама… нали катеренето започва в единадесет? А сега е едва без пет?

— Започна в десет и половина — поправя ме мъжът. — Изтеглихме го напред, защото прогнозата за времето не е никак благоприятна. Ще трябва да я почакате. След няколко часа ще свърши!

— О! — въздъхвам разочаровано и се обръщам. — Добре, благодаря.

Всичко ще бъде наред. Мога да почакам. Мога да бъда търпелива.

Не е чак толкова много време, нали? Само няколко часа.

Да, ама не е! Много е! Няколко часа са цяла вечност ! А аз искам да й кажа още сега! Вдигам поглед към планината и цялото ми тяло потреперва от разочарование. Внезапно зървам в далечината два еднакви червени анорака, при това само на няколко метра пред мен. И носят надписи на Групата за защита на околната среда на Скъли. Значи са част от изкачването. И ето че малко по-нагоре от тях се вижда някакъв тип в синьо.

Мозъкът ми щрака на бързи обороти. Значи не са стигнали чак толкова далече! Което означава, че Джес също не е много далече. Което означава, че… мога да я настигна. Да!

Подобна новина не може да чака няколко часа. Така де, та ние наистина сме сестри! При това истински, кръвни сестри! Трябва да й кажа веднага!

Мятам здраво на рамо моята ангелска чанта, втурвам се към началото на пътеката и я оглеждам. Това мога да го изкача. Няма проблеми. Наоколо има скали, за които мога да се държа, така че ще се оправя.

Правя няколко колебливи стъпки и — всичко е наред. Въобще не е твърдо!

— Извинете? — обажда се мъжът в анорака, който се е изправил и ме наблюдава ужасено. — Какво правите, ако смея да попитам?

— Присъединявам се към катеренето. Не се тревожете! Ще се спонсорирам сама!

— Но вие не можете да се катерите! Я си вижте обувките! — И посочва към моите тюркоазени сандали с тънки токчета. — А имате ми непромокаем екип?

— Непромокаем екип ли?! — смръщвам се аз. — Да ви приличам на човек, който си носи навсякъде непромокаемия екип?!

— Ами пръчка за подпиране?

— Нямам нужда и от пръчка! Не съм стара!

Абе, какво иска този човек? Та нали става въпрос само за една разходка по хълма? За какво е цялата тази шумотевица?

И само за да му докажа, аз тръгвам съвсем сериозно нагоре по пътеката. Земята е малко хлъзгава от лекия дъжд, обаче аз забивам токчетата си в калта, колкото сили имам, хващам се здраво за скалите от двете страни — и ето че само след две минути вече съм минала първия завой!

Вярно, че дишам малко тежичко и че глезените ме наболяват лекичко, но като изключим тези дреболии, всичко ми е наред. Справям се страхотно! Ето, всичко идва, за да докаже, че катеренето не е чак толкова трудна работа! Стигам до следващия завой и се оглеждам с чувство на огромно задоволство. На практика вече съм преполовила пътя!

Ей, че лесна работа! Винаги съм подозирала, че алпинистите само се фукат, като говорят колко трудно било всичко!

Далече отдолу чувам гласа на Джим, който ми вика:

— Беки! Върни се!

Обаче аз запушвам уши и продължавам решително нагоре, стъпка след стъпка, крачка след крачка. Трябва да побързам, ако искам да настигна Джес.

Само дето тя очевидно върви доста бързо. Защото след около час непрекъснато изчакване аз все още не съм я настигнала.

В интерес на истината не съм настигнала абсолютно никого. Известно време виждах пред себе си двойката в червено, но в един момент те просто изчезнаха. Изчезна и типът в синьо. А все още не съм зърнала Джес.

Което вероятно се дължи на факта, че тя е бягала през целия път нагоре. И може би сега е на върха и прави двадесет набирания на една ръка, защото изкачването не й се е видяло достатъчно натоварващо. Ама не е честно! Не може и аз да нямам някакви свръхсилни гени, нали така?

Правя още няколко стъпки напред и спирам, за да си поема дъх. Примигвам, когато виждам омазаните си с кал крака. Лицето ми гори, почти не мога да дишам, затова вадя от чантата си спрея за лице „Евиан“ и отново се напръсквам. Тук вече става доста стръмничко.

Не че е трудно, о, нищо подобно! Всъщност, дори ми е приятно. Като изключим пришката на десния ми крак, която като че започва да ме боли. Може пък онзи тип долу да е бил прав — това не са най-подходящите обувки за катерене. Въпреки че, погледнато от положителната страна, токчетата са особено полезни на по-стръмните места.