Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Когато й подавам цяла серия гланцове за устни и блясък за очи, лицето й светва щастливо.

— И аз имам подарък за теб, Беки! — изрича рязко тя. Измъква една обикновена гривничка от ръката си и ми я подава: — В знак на нашето приятелство. Да не ме забравяш!

Докато седя, втренчена в простичката гривна в ръката ми, усещам, че не съм в състояние да кажа нищо. Тази гривна ми напомня много силно за другата, която дадоха на Люк по време на церемонията в Масаи Мара. И която Люк свали, когато се върна отново в бизнеса.

Обаче аз още си пазя моята.

— Това е… фантастично! — вдигам глава и й се усмихвам. — Никога няма да я сваля от ръката си! — и пъхвам гривната до моята, след което прегръщам топло момичето.

— Ще ми се да не си тръгваше — нацупва се тъжно Кели. — Ще дойдеш ли някой друг път в Скъли?

— Не знам — отговарям след кратка пауза. — Но не мисля. Обаче виж какво, ако ти се прииска да дойдеш до Лондон, само ми се обади! Става ли?

— Става! — светва лицето й. — Може ли да отидем до „Топшоп“?

— Разбира се!

— Като гледам, май още отсега ще трябва да започвам да спестявам — намесва се замислено Джим и двете се изкискваме едновременно.

В този момент ни прекъсва звънчето на вратата. И ето че в магазина влизат Еди с нейната вечна зелена забрадка, заедно с Лорна и добре облечената дама от снощи. И трите изглеждат изключително самоуверени.

— Еди? — възкликва изумено Джим и поглежда часовника си. — Какво мога да направя за теб?

— Добро утро, Джим — изрича официално Еди, но избягва да го поглежда в очите. — Бих искала да си купя от теб хляб, ако обичаш. Един пълнозърнест и един бял!

— Хляб ли?! — слисва се Джим. — Ама Еди… сега е едва десет сутринта!

— Много добре знам колко е часът! — срязва го Еди.

— Ама хлябът е… на истинската си цена!

— Искам да си купя хляб! Толкова много ли искам, моля?!

— Добре де… разбира се, че не… — изрича Джим, все още замаян от ставащото. Изважда посочения хляб и го увива в хартия. — Това прави един паунд и деветдесет и шест пенса.

Настъпва кратка пауза, през която се чува как Еди си поема дълбоко дъх. После изважда рязко портмонето от чантата си и го отваря.

— Два паунда! — обявява триумфално. — Много благодаря!

Направо не мога да повярвам! Двете с Кели стоим отстрани и се пулим озадачено, докато и другите две жени си купуват три хляба и комплект торбички за сандвичи. А в последния момент Лорна дори си поръчва две кифлички!

Когато вратата се затваря зад гърба им, Джим се отпуска немощно на стола зад щанда и ни поглежда невярващо.

— Боже, кой би си помислил! — клати глава той. После ме пронизва с поглед и допълва: — Това е благодарение на теб, Беки!

— О, надали! — изчервявам се аз. — Вероятно просто са имали нужда от хляб!

— Напротив, благодарение на теб е! — повтаря и Кели. — Благодарение на онова, което си казала снощи! Мама ми разказа всичко за събранието! Каза, че си много приятно момиче, само дето малко…

— Кели — прекъсва я баща й, — защо не вземеш да приготвиш на Беки една чаша хубав чай?

— О, няма нужда, аз ще тръгвам! — Поколебавам се, после бръквам в джоба си и изваждам оттам малката торбичка от „Тифани“. — Джим, искам да те помоля за една услуга. Би ли предал това на Джес? Това е нещо, което купих специално за нея много отдавна. Знам, че вече всичко е съвсем различно, но… все пак си беше нарочено за нея!

— Тъкмо тръгвам към къщата й, за да отнеса една доставка — казва Джим. — Защо не го оставиш там сама?

— О, не! — дръпвам се ужасена. — Не искам да я виждам!

— Тя няма да е вкъщи. Нали всички тръгнаха за онова катерене. Аз имам ключ за къщата й.

— Ами… добре.

— Не бих имал нищо против някой да ми прави компания — свива рамене Джим.

— В такъв случай… — свеждам поглед към малката кадифена торбичка от „Тифани“, а после я връщам обратно в джоба си. — Защо пък да не дойда!

Тръгваме двамата по пустите улици към къщата на Джес. Никой от нас не обелва и думица. Джим е метнал на рамене голям чувал с картофи. Облаците се сгъстяват все повече и повече и аз усещам първите капчици дъжд. С периферното си зрение улавям как от време на време Джим ми хвърля загрижен поглед.

— Ще се чувстваш ли добре, когато се върнеш в Лондон? — пита накрая.

— Сигурно.

— Успя ли да говориш със съпруга си?

— Не, не съм — отвръщам и прехапвам устни.

Джим спира за миг, за да прехвърли чувала на другото си рамо.

— Я кажи сега — обажда се после, — как стана така, че такова добро момиче като теб се оказва с проблеми в брака?