Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Виж ни сега двете, Беки — изговаря тя, вече по-мило, а после посочва първо мен, после себе си. — Нямаме нищо общо! Нито едно нещо! Не е възможно да сме роднини!

— Ама… нали баща ми е и твой баща?

— О, боже! — въздъхва Джес тихо. — Виж какво, Беки. Не мислех да говоря по този въпрос, или поне не скоро.

— По кой въпрос? — вторачвам се в нея и сърцето ми се разтуптява. — По кой въпрос да говориш?

— Ами, ето как стоят нещата. — Джес въздъхва дълбоко и отново потрива лице. — Първоначално ми дадоха името на баща ти като мой баща. Обаче… нещата някак си не се връзват. Затова снощи си поговорих надълго и нашироко с моята леля Флорънс. Та тя призна, че майка ми е била малко… необуздана. Може би в живота й е имало и други мъже. — Тук Джес се поколебава, след което допълва: — Тя просто предположи, че е имало и други мъже, макар че не може да ми даде нито едно друго име.

— Ама… нали си си направила тест? — изумявам се аз. — Изследване на ДНК! Та това не може да не докаже, че… — Не довършвам, защото забелязвам, че Джес клати глава.

— Не, не сме правили подобен тест. Щяхме да го правим, но не се стигна дотам. Тогава разполагах просто с датите, с името на баща ти… та просто предположихме, че… — Свежда поглед към пода и завършва: — Очевидно предположенията ни са били погрешни.

Завива ми се свят. Значи те никога не са си правили ДНК тест?! Просто са предположили?

В залата цари гробовно мълчание. Доколкото успявам да си дам сметка, никой не смее да си поеме дъх. Улавям милия, приятелски поглед на Джим и извръщам очи.

— Значи… всичко това е било просто една голяма грешка — изричам накрая. И точно в този момент в гърлото ми се образува нова буца.

— Да, мисля, че беше грешка — съгласява се Джес. Вдига очи и забелязва втрещената ми физиономия. — Хайде, Беки! Ако ни погледнеш за миг като външен човек, би ли казала, че сме сестри?

— Ами… може би не — смотолевям аз.

В гърдите ми се надигат гняв и разочарование. Но същевременно дълбоко в мен някакво тънко гласче ми подсказва, че всичко това се връзва, че е напълно логично. Имам усещането, че през последните две седмици просто съм се опитвала да си пъхна крака в обувка, която не е мой размер. Натисках и натисках, намачках кожата… и ето че сега трябва да призная, че обувката просто не ми става.

Тя не е моя сестра. Тя не е моя плът и кръв. Тя е просто… едно момиче.

Стоя в средата на залата и се взирам в момичето, което почти не познавам и което със сигурност не ме харесва.

И внезапно си давам сметка, че не искам да оставам повече тук нито миг.

— Ясно — изпъвам рамене и се опитвам да запазя самообладание. — Ами… мисля, че е време да си тръгвам. — Оглеждам смълчаната зала и казвам: — Довиждане на всички! Искрено ви желая късмет с протестната ви кампания!

Никой не казва нищичко. Всички изглеждат прекалено шашнати, за да кажат каквото и да било. С треперещи ръце вземам чантата си и дръпвам назад стола си. Докато си проправям път към вратата, долавям не един и два съчувствени погледа, насочени към мен. Спирам до Джим, който изглежда почти толкова разочарован, колкото съм и аз.

— Благодаря ти за всичко, Джим — изричам, като се насилвам да се усмихна.

— Довиждане, скъпа! — стиска топло ръката ми той. — Беше ми много приятно да се запозная с теб!

— На мен също! Поздрави Кели от мен!

Стигам до вратата и се обръщам за последен път към Джес:

— В такъв случай чао. Ами… желая ти щастлив живот и… всичко там хубаво!

— Чао, Беки! — изрича и тя и за първи път зървам в очите й нещо като състрадание. — Надявам, се, че нещата ти с Люк в крайна сметка ще се наредят!

— Да, благодаря — кимам и не знам повече какво да кажа.

Затова просто се обръщам и потъвам в непрогледната нощ.

Чувствам се куха и празна. Нямам сестра. След всичко, което преживях, се оказва, че нямам сестра.

Седя си на леглото в моята стая в пансиона на Еди вече повече от час, втренчена през прозореца към скалистите хълмове. Всичко свърши. Моята глупава мечта да си имам сестра и съратница, с която да си бъбрим и да се кискаме, да ходим по магазините и да си похапваме шоколадчета с ментов пълнеж… умря завинаги.

Не че Джес би излязла по магазините заедно с мен или би похапвала шоколадчета с ментов пълнеж. Още по-малко пък онази част с кискането.

Но все пак можехме да си бъбрим. Можехме да се опознаем по-добре. Можехме да си разказваме нашите момичешки тайни и да си искаме съвет една от друга.