Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— … затова ние, членовете на комитета, решихме да се премине към предупредителни действия — казва Робин в момента, в който отново насочвам вниманието си към присъстващите в залата. — Организираме митинг, който ще се проведе след една седмица. И се нуждаем от всичката възможна подкрепа, която можем да получим. А също така и от колкото е възможно повече публичност!

— Трудна работа! — въздъхва една жена. — Никой не се интересува от нас!

— Едгар пише статия за енорийското списание — казва Робин, като поглежда за справка бумагите си. — Знам също така, че някои от вас вече са нахвърляли идеите си за протестни писма срещу общината.

Езикът ме засърбява да се обадя.

Отварям уста, усещам унищожителният поглед на Джес — и отново я затварям.

Обаче не! Просто не мога да си мълча! Не мога!

— В момента съставяме една информационна брошура…

— Трябва да направите нещо по-голямо! — прекъсвам аз Робин и всички се обръщат към мен.

— Беки, затвори си устата! — извиква гневно Джес. — Опитваме се да обсъдим нещата разумно!

— И аз това правя! — Усещам, че се изпотявам под всички тези погледи, обаче смело продължавам: — Мисля, че трябва да проведете огромна маркетингова кампания!

— А няма ли да ни излезе много скъпо? — пита белокосият старец смръщено.

— В бизнеса е така — ако искате да направите пари, трябва да похарчите пари. Същото е и тук. Ако искате да имате положителни резултати, трябва да направите съответните инвестиции!

— Ето че пак става въпрос за пари! — виква вбесено Джес. — Пак за харчене! Ти нямаш граници!

— Можете да получите спонсорство! — срязвам я аз. — Все трябва да има тук някои местни търговци, които също не желаят построяването на търговския център. Можете да включите и някоя местна радиостанция… да направите пресконференция…

— Извинявай, скъпа — прекъсва ме саркастично човекът до Джес. — Много те бива да приказваш, но какво знаеш ти по този въпрос?

— Всъщност, нищо — признавам си спокойно. — Само дето някога бях журналист. Така че знам всичко за пресконференциите, прескомюникетата и маркетинговите кампании. — Оглеждам смълчалата се публика и допълвам: — Освен това в продължение на две години работих в „Барнис“ — един огромен магазин в Ню Йорк. И там провеждахме доста мероприятия, като например партита, уикенди на специалните отстъпки и промоционални вечери… Всъщност, това е идея! — Обръщам се към Джим, озарена от страхотна мисъл: — Ако искате да подпомогнете местния магазин, трябва да го отпразнувате! Направете нещо позитивно! Би трябвало да организирате шопинг фестивал! Или пък парти! Ще бъде много приятно за всички! Можете да включите специални оферти, безплатни подаръци… и да обвържете всичко с протеста си…

— Затвори си устата! — стоварва се върху мен нечия глас и аз млъквам озадачена, за да видя Джес, вече изправена на крака, пребледняла от гняв. — Веднъж завинаги млъкни, Беки! Защо трябва да превръщаш всичко в парти?! Защо трябва да опошляваш всичко?! Магазинерите като Джим въобще не се интересуват от подобни партита! Те се интересуват от стабилни, разумни продажби!

— Може пък да проявя интерес към едно парти — обажда се Джим, обаче Джес очевидно не го чува.

— И ти не знаеш абсолютно нищо за опазването на околната среда! Не знаеш нищо и за проклетите таралежи! Измисляш си нещата в крачка! Просто си изнеси задника оттук и ни остави на мира!

— Това вече е малко агресивно, Джес — обажда се Робин. — Беки просто се опитва да ни помогне.

— Ние не се нуждаем от нейната помощ!

— Джес — обажда се успокояващо Джим, — това е сестра ти! Хайде, скъпа! Бъди по-любезна с нея!

— Ама тези двете сестри ли са? — изписква белокосият старец и из залата се разнася мърморене.

— Тя не ми е сестра! — изревава Джес и скръства ръце пред гърди. Обръща ми гръб и аз усещам как вътре нещо ме пробожда.

— Наясно съм, че не ме искаш за своя сестра, Джес — ставам аз и се приближавам така, че да застана лице в лице с нея. — Но аз съм ти сестра! И по този въпрос никой нищо не може да направи! Ние носим една и съща кръв! Имаме едни и същи гени! Имаме едни и същи…

— Да де, обаче аз не съм убедена, ясно?! — прокънтява гласът на Джес из цялата зала.

Всички зяпват шокирано.

— Какво?! — проточвам неуверено.

— Не съм убедена, че имаме една и съща кръв — изрича вече по-спокойно тя.

— Ама… нали знаеш, че е така? — озъртам се объркано. — За какво говориш изобщо?

Джес въздъхва и потрива лице. Когато вдига очи, забелязвам, че от враждебността й почти не е останала следа.