Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Въздъхвам дълбоко и притискам колене към гърдите си. В онази книга за отдавна загубените сестри подобни неща не се случваха.

Всъщност, май имаше един подобен случай. С онези две сестри, които трябвало да си направят трансплантация на бъбреците — след ДНК тестовете се оказало, че те изобщо не са сестри. Но въпросът е, че все пак се оказали достатъчно съвместими, затова и двете се съгласили на въпросната трансплантация. А след това заявили, че дълбоко в сърцата си винаги ще си останат сестри. (И дълбоко в бъбреците си може би.)

Въпросът е, че те са се харесвали !

Еднаединствена самотна сълза се стича по бузата ми и аз ядосано я изтривам. Няма никакъв смисъл да се разстройвам. През целия си живот съм била единствено дете… и ето че пак съм си такава. Имах сестра само за няколко седмици. Не може да се каже, че съм свикнала с този факт. Нито се харесахме, нито нищо.

Всъщност… всъщност радвам се, че стана точно така. Та кой би искал Джес да му бъде сестра?! Не и аз! Няма начин! Така де, тя е абсолютно права. Ние с нея нямаме абсолютно нищо общо помежду си. Изобщо не се разбираме. Още от самото начало трябваше да си дадем сметка, че това е огромна грешка.

Скачам рязко от леглото, отварям си куфара и започвам да хвърлям дрехите си в него. Ще прекарам нощта тук, а утре в ранни зори тръгвам веднага за Лондон. Няма смисъл да си губя повече времето. Имам си свой живот, към който трябва да се върна. Имам си съпруг.

Или поне… мисля, че имам съпруг.

Когато спомените ми се връщат към последния миг, когато видях Люк, в стомаха ми се образува топка от ужас. Вероятно все още ми е много ядосан. Вероятно си прекарва ужасно в Кипър и непрекъснато ме проклина. Застивам на място точно в момента, в който сгъвам едно сако. От самата мисъл, че трябва да се върна и да се изправя очи в очи с него, ме побиват тръпки.

Ала след това вирвам гордо брадичка и хвърлям сакото в куфара си. И какво от това, че нещата с Люк не са много розови? Нямам нужда от някаква си скапана сестра, която да ми оправя брака. Ще си разреша проблемите и сама. Може да си купя и някоя книга. Все трябва да са издали нещо със заглавие „Как да спася едногодишния си брак“ .

Напъхвам в куфара всички сувенири, които купих от магазина на Джим, сядам върху капака на яркозеления си куфар и щраквам ключалката. Това е то. Това е краят.

На вратата се почуква и аз вдигам глава.

— Да? — питам учудено.

Еди надниква и казва:

— Имаш посетител. Чака те долу.

В сърцето ми изпърхва надежда.

— Така ли? Ей сега идвам!

— Бих искала да се възползвам от тази възможност, за да ти напомня за правилата в моя пансион! — гърми след мен Еди, докато слизаме по стълбите. — Никакви посетители след единадесет! Ако вдигате шум и се веселите, ще се обърна към властите!

Прескачам по две стъпалата и хуквам към малката дневна на долния етаж.

— Здрасти! — Заковавам се на място. Не е Джес.

Това е Робин. Както и още двама души от събранието. Те се обръщат едновременно към мен и веднага ги забелязвам да си разменят странни погледи.

— Здрасти, Беки! — поздравява ме Робин и прави няколко крачки към мен. — Добре ли си?

— Ами… да, добре съм, благодаря.

Господи! Очевидно това е посещение от съчувствие. Да не би да са се притеснявали, че ще взема да си срежа вените на китките или нещо подобно? Робин си поема дъх, за да заговори отново, обаче аз го прекъсвам:

— Вижте какво, наистина няма нужда да се притеснявате за мен. Много мило от ваша страна, че се тревожите, все пак. Обаче аз ще се оправя. Сега ще си легна, утре сутринта ще хвана влака и… после ще видим.

Настъпва тишина.

— Хммм… не сме дошли за това — обажда се накрая Робин и разрошва неловко косата си. — Искахме да те помолим нещо.

— Добре тогава! — дръпвам се изумена аз. — Давайте!

— Питахме се… всъщност всички ние се питахме… дали… дали би ни помогнала с протестната кампания. — След тези думи той поглежда останалите за подкрепа и те започват да клатят одобрително глави.

— Да ви помогна ли?! — втрещявам се аз. — Ама… аз не знам нищо за вашата кауза! Джес беше напълно права. — При този спомен нещо отвътре ме прерязва. — Измислих си всичко. Не знам нищо даже за таралежите.

— Това няма никакво значение — отсича Робин. — Важното е, че имаш много идеи, а ние се нуждаем точно от това. Ти беше напълно права. Трябва да разсъждаваме в големи мащаби! А и на Джим много му допада твоята идея за партито. Нали така, Джим?

— Щом ще ми докара клиенти преди четири следобед, не може да е нещо лошо! — намига ми Джим.