Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Ти имаш богат опит с подобни събития — приглася му белокосият старец, когото видях на събранието. — И знаеш как се правят такива неща. А ние си нямаме никакво понятие.

— Когато ти напусна събранието, проведохме бързо гласуване — обяснява Робин. — И резултатът е почти пълно единодушие. Бихме искали да те поканим да станеш член на нашия организационен комитет. И сега всички те очакват в залата на кметството, за да те чуят.

Лицата на всички излъчват такава топлота и приятелски чувства, че усещам как се просълзявам.

— Не мога — свеждам поглед аз. — Много съжалявам, обаче не мога. Никой в Скъли вече няма нужда от мен. Затова трябва да се върна в Лондон.

— И защо? — присвива очи Джим.

— Имам си… задачи… задължения… сещате се как е…

— И какви ще да са тези задължения? — отбелязва кротко Джим. — Нямаш работа. Съпругът ти е в чужбина. Апартаментът ти е празен.

Ясно. Ето защо не трябва да споделям цялата история на живота си с всеки срещнат. В продължение на няколко секунди оставам безмълвна, вторачена в килима на едри розови и пурпурни спирали, опитвайки се да си събера мислите. После вдигам поглед.

— А Джес какво мисли по този въпрос?

Оглеждам събралата се пред мен група, обаче никой не казва нищо. Робин отказва да ме погледне в очите. Белокосият старец зяпа тавана. А Джим си е лепнал същото тъжно изражение, което имаше и по време на събранието.

— Сигурна съм, че точно тя е човекът, единствено гласувал срещу мен, нали? — изричам с усмивка, ала гласът ми потреперва.

— Джес си има… определено мнение — започва накрая Робин. — Но не е необходимо да замесваме и нея в тази работа…

— Напротив! Тя е достатъчно замесена! Нали точно тя е причината, поради която съм тук! — Млъквам, като се опитвам да запазя самообладание. — Вижте какво, много съжалявам, но не мога да се включа във вашия комитет. Надявам се протестът ви да мине наистина добре… но аз не мога да остана.

Виждам как Робин си поема дъх, за да каже още нещо.

— Не мога! — отсичам и го поглеждам право в очите. — Трябва да ме разбереш! Просто не мога.

Виждам го в очите му — той наистина ме разбира.

— Е, няма какво — кимва накрая. — Струваше си да опитаме. Кимва към останалите, сякаш иска да им каже: „Всичко свърши.“

Те неловко си вземат довиждане с мен, пожелават ми всичко хубаво и се изнизват от малката дневна. Входната врата се затваря и аз оставам съвсем сама. Чувствам се още по-куха и от преди.

Когато на следващата сутрин се събуждам, по небето се носят тежки сиви облаци. Еди ми сервира пълна английска закуска, чак до черния пудинг, обаче аз успявам да погълна само чаша чай. Плащам й с остатъка от парите си в брой, а после се качвам горе, за да се подготвя за тръгване. От прозореца си отново зървам далечните хълмове, простиращи се чак до хоризонта.

Сигурно никога повече няма да ги видя отново. Сигурно никога повече няма да стъпя тук.

„Което напълно ме устройва — казвам си предизвикателно. — И без това мразя природата. И въобще не съм искала да дойда чак тук.“

Прибирам последните си неща в червения куфар, а после решавам да се преобуя в тюркоазените ми сандали с високите токчета. Когато пъхвам крака в тях, усещам под пръстите си нещо дребно и грапаво. Пъхвам ръка озадачено. И изваждам малък предмет, увит в подаръчна хартия. Втренчвам се в него и постепенно си спомням.

Това е огърлицата. Това е сребърната огърлица от „Тифани“, която се канех да подаря на Джес. Все още в оригиналната си торбичка от синьо кадифе.

Господи, сякаш беше преди цяла вечност!

Разглеждам я още няколко секунди, после я пъхвам в джоба си, вземам си куфарите и кутията за шапки и тръгвам надолу по стълбите. Минавам покрай монетния автомат долу.

Може би трябва да се обадя на Люк.

Но, от друга страна, какъв е смисълът? Пък и без това не разполагам с никакъв телефонен номер в Кипър.

Еди не се вижда никъде, затова аз просто затварям вратата на пансиона зад гърба си и повличам куфарите си през моравата към магазина. Искам да се сбогувам с Джим, преди да си тръгна.

Когато отварям вратата, сподирена от познатия звън, Джим вдига очи от кутиите с консерви боб, които тъкмо подрежда. Поглежда куфарите ми и вдига въпросително вежди.

— Значи тръгваш.

— Да, тръгвам.

— Не си тръгвай! — изрича тъжно Кели иззад щанда, където, иззад кориците на „Юлий Цезар“ се подават издайнически „100 актуални прически“ .

— Налага се — изсмивам се леко и оставям куфарите си на земята. — Обаче съм ти приготвила още няколко неща на „Стила“. Като подарък за сбогуване.