Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Оглеждам пустите, назъбени скали наоколо. На около метър-два по-нататък се вижда скална издатина, а след нея следва просто пропадане към долината отдолу.

Значи въобще няма да поглеждам натам. Нито пък да мисля за това.

Престани, Беки! Не възнамерявам да се втурна напред и да се хвърля в пропастта, независимо от онова, което ми подсказва мозъкът.

Прибирам спрея и се оглеждам с мъничка доза несигурност: Нямам никаква представа още колко трябва да се върви. Не знам защо, но като че ли много разчитах да настигна другите катерачи и да го разбера от тях. Присвивам очи, опитвайки се да различа някой яркооцветен анорак, обаче всичко наоколо потъва във все по-непрогледна мъгла.

О, господи! Като че ли се кани да вали. А аз дори не си нося жилетка!

Изведнъж си давам сметка, че се чувствам доста глупаво. Може би не трябваше да се втурвам нагоре така необмислено. Може би вече трябва да се върна. Правя предпазливо стъпка напред, обаче земята е много по-хлъзгава, отколкото очаквах, и внезапно осъзнавам, че се плъзгам точно към ръба на пропастта.

— Мамка мууууу! — провиквам се аз и сграбчвам първата скала, която ми се изпречва пред очите. Май си изкълчих ръката.

По дяволите болката! В никакъв случай няма да се върна назад! Пък и вероятно надолу е много по-далече, отколкото нагоре. Ще продължавам да следвам пътеката. Всичко ще бъде наред. Ако се забързам малко, може и да успея да настигна Джес.

Струва си да й видя физиономията в подобен момент.

Тя изобщо няма да повярва на очите си. А после ще й кажа — и няма да повярва на ушите си! Ще бъде напълно слисана. Прегръщам щастливо тази своя мисъл, а после, с нов прилив на енергия продължавам да се катеря.

Съсипана съм. Не мога да направя и крачка повече.

Коленете ме болят, ръцете ми са издрани, а краката ми са покрити целите в пришки. Мъкна се по този склон като че ли пяла вечност, обаче тъпата планина просто не свършва! Всеки път, когато си помисля, че вече стигам върха, зървам нов, възправен най-нахално пред мен.

Абе, къде е Джес? Къде са всички останали? Не е възможно всички да са по-бързи от мен.

Спирам за няколко секунди, леко задъхана, като се държа за баланс за един голям кръгъл камък. Гледката към долината си е все така главозамайваща, пурпурните и сивите облаци все така си се носят по небето, а високо над мен се рее някаква птица. Може да е орел или нещо подобно. Честно да ви кажа, въобще не ми пука каква е. Просто искам да седна и да си пийна хубава чаша горещ чай. Това е единственото, което искам на този свят.

Обаче не мога. Трябва да продължа. Хайде! Нали точно това са имали предвид с думата „издръжливост“?!

С огромни усилия на волята аз се пускам от камъка и отново тръгвам нагоре. Леви, десни, леви, десни. Що не взема да пробвам с някоя песен, като например фон Трапс? Именно! Това ще ме ободри!

„Високо в планината…“

Не става. Я по-добре да забравя за пеенето.

О, господи! Не мога да се катеря повече! Просто не мога!

Сигурно вървя вече часове наред. Лошо ми е, гади ми се, вие ми се свят. Не си чувствам ръцете от изтощение, а на всичко отгоре си срязах коляното на някаква скала, раздрах си полата и въобще нямам представа накъде да продължа.

Премятам се през някакви камъни и сграбчвам клоните на един храст, за да не падна. Примигвам от болка, защото храстът се оказва бодлив и ме пробожда. Добре де. Очевидно се налага да спра за почивка. Присядам на един плосък камък, изваждам с треперещи ръце моя спрей за лице „Евиан“ и отново се разхлаждам. После си пръсвам и в устата.

Отчаяно се нуждая от някаква напитка. Лицето ми е обляно в пот, дробовете ми горят. Краката ми са целите в кал, а от лявото ми коляно се стичат вадички кръв. Що се отнася до обувките ми, вече въобще не си личи какви са били някога.

Изпръсквам последните капчици от шишенцето в устата си. Изтривам си лицето с мокра кърпичка от чантата си и оглеждам все така пустата планина наоколо. Никой не се вижда. Абсолютно никой!

И какво ще правя сега?

Дълбоко в гърдите ми се надига спазъм на ужас, на който решавам да не обръщам внимание. Ще се оправя. Най-важното е да се мисли позитивно. Просто ще продължа да се изкачвам — и това е. Мога да го направя!

„Не, не мога“ — долита някъде дълбоко в мен слаб гласец.

Престани! Мисли положително! Мога да направя всичко, което реша!

„Но не и да изкатеря планина. Тази идея беше много глупава!“

Хайде де, мога! Да, мога да го направя! Женската сила е такава — преодолява всички планини.