Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Пък и в крайна сметка не мога да си остана на този камък завинаги. Трябва да продължа да вървя, иначе ще ме настигне бялата смърт, ще заспя и ще умра. Или пък планинската смърт. Не си спомням как я наричаха.

Краката ми треперят, но незнайно как успявам да се изправя. Все пак примигвам от болката, причинена от поредното врязване на обувките ми в пришките. Така. Просто да продължа да вървя. Ще стигна върха, а може би там ме чака група по посрещането. А и онези горещи напитки, за които вчера говореха. Да. Всичко ще бъде наред.

Изведнъж в далечината се чува тътен.

О, не! Само това не!

Вдигам очи към небето и установявам, че цветът му е станал заплашително сив. И няма никакви птици.

По лицето ми пада капка. После още една.

Преглъщам, като се опитвам да запазя спокойствие. Но вътре в мен назрява огромна паника. Какво да правя сега? Нагоре ли да продължа, или да се върна надолу?

— Хей! — провиквам се високо. — Има ли някой? — Гласът ми отеква сред скалите, но не получавам никакъв отговор.

Върху главата ми падат още три капки.

Не си нося нищо водонепромокаемо. Оглеждам суровата природа наоколо и ме изпълва неистов страх. Ами ако не мога да се върна долу? Ами ако се окажа приклещена тук насред бурята?

Изгарях от такова нетърпение да кажа на Джес, че сме сестри. А сега се чувствам като пълна глупачка. Трябваше да я изчакам. Люк е напълно прав. Защо не мога да се науча да чакам за нищо в този живот? Всичко е по моя вина.

Небето се раздира от нов тътен и аз се свивам ужасено. Ами ако ме удари светкавица? Даже не знам какви са правилата, когато си навън в буря. Май беше нещо, като например да застанеш под дърво. Или може би да не заставаш под дърво? Обаче кое от двете? И ако избера грешния вариант?

И изневиделица, насред ужаса, който ме обгръща отвън и отвътре, си давам сметка, че до ушите ми достига някакъв чуруликащ звук. Да не би да е… някакво животинче?

О, господи!

О, господи! Това е мобилният ми телефон! Значи тук горе има сигнал! Тук тъпият сигнал се е възстановил!

С треперещи пръсти аз дръпвам ципа на ангелската си чанта и грабвам проблясващия телефон. С огромна въздишка на облекчение зървам върху дисплея думата „Люк“. Натискам ожесточено зеления бутон, отмаляла от облекчение.

— Люк! — извиквам. — Аз съм, Беки!

— Беки? Има ли някой там? — По линията се чува пукот, а той звучи, сякаш се обажда от много далече.

— Да! — изкрещявам, а междувременно капките, падащи върху главата ми, зачестяват. — Люк, аз съм! Изгубих се! Имам нужда от помощ!

— Ало? — достига до мен озадаченият му глас. — Чува ли ме някой там?

Вторачвам се ужасено в мобилния си телефон.

— Да! Чувам те! Тук съм! — И без всякакво предупреждение по бузите ми рукват сълзи. — Приклещена съм в тази кошмарна планина и не знам какво да направя! Люк, съжалявам…

— Линията не работи — чувам го как казва на някой друг до него. — Не мога да чуя абсолютно нищичко!

— Люк! — вече рева с пълен глас. — Люк, тук съм! Точно тук съм! Не затваряй!

Започвам да удрям яростно телефона, но пред замъгления ми поглед проблясва надписът „Батерията отслабва“.

— Ало? — достига отново до мен гласът на Люк. — Беки?

— Люк, чуй ме, моля те! — проплаквам отчаяно. — Моля те, чуй ме! Моля те…

Но светлината върху малкия екран вече избледнява. И само след миг телефонът замлъква.

Няма го. Той си отиде.

Оглеждам мрачната, потънала в тишина и пустош планина. Никога през живота си не съм се чувствала по-самотна.

Не след дълго силен порив на вятъра запраща игли от дъжд в лицето ми и аз примигвам. Не мога да продължавам да стоя тук. Трябва да си намеря някакъв подслон.

На около три метра над мен съзирам скална издатина, върху която виждам други скали. Една от тях като че ли образува козирка, под която бих могла да се скрия. Калта се разводнява и става плъзгава, обаче аз запъвам токчетата си в нея и сграбчвам всичко, което ми попадне, и накрая успявам някак си да изпълзя, като междувременно си охлузвам другото коляно.

Господи, доста е височко тук. Нещо не се чувствам много стабилна. Обаче няма значение. Ако не гледам надолу, ще бъда добре. Хващам се здраво за козирката и се опитвам да се промъкна под нея, без да се подхлъзна… когато внезапно зървам проблясък на нещо жълто.

При това яркожълто.

Яркожълтото на водонепромокаемите екипи за алпинисти.

О, господи! В планината има още някой! Има още някой! Спасена съм!

— Хей! — изревавам аз. — Ехоооо! Тук, насам! — Обаче вятърът и дъждът отнасят гласа ми в обратна посока.