Мишел Уелбек - Платформата

— Отношението ти е странно; работила си години наред в западна среда, без нито за миг да вярваш в ценностите й.

— Аз съм хищница — отвърна му спокойно тя. — Малка, мила хищница — нямам големи нужди; и ако съм работила досега, то е било единствено заради парите; сега ще започна да живея. Не мога да разбера другите — какво ти пречи на тебе например да дойдеш да живееш тук? Можеш чудесно да се ожениш за тайландка — те са красиви, мили, любят се добре; някои дори знаят френски.

— Ами… — той отново се поколеба. — Засега предпочитам да сменям момичетата всяка вечер.

— Ще ти мине. Освен това какво ти пречи, като се ожениш, да ходиш пак в салоните за масажи; ами че те са за това.

— Знам. Струва ми се… Всъщност струва ми се, че ми е било винаги трудно да взимам важни решения в живота си.

Малко притеснен от това признание, той се обърна към мен:

— А ти, Мишел, какво ще правиш тук?

Най-близкият до действителността отговор би бил несъмнено нещо от рода на: „Нищо“; винаги е трудно обаче да се обясняват тези неща на деен човек. „Ще готви…“ — отговори Валери вместо мен. Аз се обърнах към нея, учуден. „Да, да — настоя тя, — забелязах, че те прихваща от време на време, имаш творчески наклонности в тази област. Това е хубаво, защото аз не обичам да готвя; сигурна съм, че ще се заловиш тук с тази работа.“

Опитах една лъжица от пилешкото къри със зелени подправки; можеше да се измисли нещо с манго. Жан-Ив вдигна замислено глава. Погледнах Валери — беше добра хищница, по-умна и ожесточена от мен; беше ме избрала да споделя бърлогата й. Може да се предполага, че човешките общества се крепят ако не на общата воля, то поне на консенсуса — понякога определян в западните демокрации от журналистите с напълно ясни политически позиции като вял консенсус . Аз самият, човек с доста вял темперамент, не бях направил нищо, за да променя този консенсус; идеята за обща воля ми изглеждаше по-малко вероятна. Според Имануил Кант човешкото достойнство се състои в това да се подчиняваш на закона само тогава, когато самият ти можеш да се считаш за законодател; подобна странна фантазия не ми бе хрумвала никога. Аз не само че не гласувах, но и никога не бях възприемал изборите като нещо повече от отлични телевизионни шоута — в които, откровено казано, любимите ми актьори бяха политолозите; Жером Жафре особено ми доставяше истинско удоволствие. Да имаш отговорности в политиката ми се струваше труден занаят, техничарски, изхабяващ; на драго сърце бих делегирал пълномощията си, каквито и да бяха те. През младостта си бях срещал активисти , които смятаха за необходимо да тласнат развитието на обществото в една или друга посока; не изпитвах към тях нито симпатия, нито уважение. Дори започнах постепенно да им нямам вяра — начинът, по който се интересуваха от общите каузи, това, че гледаха на обществото като на заинтересована страна, бяха доста съмнителни. В какво лично аз можех да упрекна Запада? В нищо особено, но пък не бях кой знае колко привързан към него (и ми е все по-трудно да разбера как е възможно да си по-скоро привързан към идея, към страна или към друго такова общо нещо, отколкото към човек). Животът на Запад е скъп, времето е студено; проституцията — долнокачествена. Трудно е да се пуши на обществени места, почти невъзможно е да си купиш лекарства или наркотици; работи се много, има коли и шум и безопасността на обществените места не е добре осигурена. Като цяло тези недостатъци съвсем не са малко. Внезапно осъзнах със смущение, че гледам на обществото, в което живея, почти като на природна среда — както, да речем, на саваните или на джунглата, — към чиито закони би трябвало да се приспособя. Мисълта, че съм свързан с тази среда, не ми бе хрумвала никога; при мен това беше като атрофия, като отсъствие. Никак не беше сигурно, че обществото ще може да оцелее още дълго с индивиди като мен, но аз можех да оцелея с една жена, да се привържа към нея, да я направя щастлива. В мига, в който хвърлих отново признателен поглед към Валери, чух отляво нещо като щракване. Долових също шум на мотор, който идваше от морето и който бе веднага изгасен. В предната част на терасата едра руса жена се надигна и нададе вик. Тогава се чу кратката пукотевица на първия откос. Тя се обърна към нас с вдигнати към лицето си длани — един куршум беше улучил окото й, орбитата му беше кървяща дупка; после се свлече безшумно. Сега различих нападателите, трима мъже с тюрбани, които напредваха бързо по посока към нас с автомати в ръце. Последва втори откос, малко по-дълъг, шумът от счупени чинии и чаши се смеси с викове на болка. В течение на няколко секунди сме били напълно вцепенени; малцина се сетиха да потърсят убежище зад масите. До мен Жан-Ив нададе кратък вик, бяха го уцелили в ръката. Тогава видях как Валери се свлича бавно от стола си и рухва на земята. Спуснах се към нея и я обгърнах с ръце. От този момент нататък не видях нищо повече. Автоматните откоси следваха един след друг сред тишина, нарушавана само от звъна на чашите; стори ми се безкрайно. Миризмата на барут беше много силна. После настъпи отново тишина. Тогава забелязах, че лявата ми ръка е цялата в кръв; Валери беше вероятно улучена — в гърдите или в гърлото. Лампата до нас беше разбита, тъмнината беше почти пълна. Жан-Ив, проснат на около метър от мен, се опита да се надигне и изстена. В този миг откъм курортния център се разнесе огромна експлозия, която раздра пространството и дълго отеква из залива. В първия миг имах чувството, че са ми се спукали тъпанчетата, но няколко секунди по-късно, така както бях оглушен, чух концерт от ужасяващи, наистина адски викове и писъци на прокълнати.