Мишел Уелбек - Платформата

— Вие възнамерявате да се установите тук… окончателно? — ме запита той.

— Да, окончателно.

— По-добре е да се гледа на нещата така — отвърна той, вдигайки глава. — Много е трудно да се напусне Тайланд; знам, че ако това ми се наложи сега, ще ми е много трудно да го преживея.

Дните отминаваха с ужасяваща бързина; трябваше да заминем на 5 януари. Вечерта преди това се срещнахме с Жан-Ив в главния ресторант. Лионел беше отказал поканата; щеше да ходи да гледа как Ким танцува. „Обичам да я гледам да танцува почти гола пред мъжете… — ни каза той, — знаейки, че след това ще я притежавам аз.“ Жан-Ив го наблюдаваше как се отдалечава. „Напредва, нашият чиновник от «Газ дьо Франс»… — отбеляза той, саркастично. — Открива извратеността.“

— Не му се подигравай… — възнегодува Валери. — Сега вече разбирам какво намираш в него — каза тя, обръщайки се към мен, — трогателно момче е. Във всеки случай сигурна съм, че прекарва чудесна отпуска.

Нощта се спускаше, палеха светлините в селцата около залива. Последен слънчев лъч озари златистия покрив на пагодата. Откакто Валери му беше съобщила за решението си, Жан-Ив не бе повдигал този въпрос. Изчака яденето, за да го стори; поръча бутилка вино.

— Ще ми липсваш… — каза той. — Няма да е вече същото. Работихме заедно повече от пет години. Разбирахме се, никога не сме се карали сериозно. Във всеки случай без теб нямаше да успея. — Говореше все по-тихо, сякаш на самия себе си; нощта беше паднала. — Сега ще можем да развием формулата. Една от най-подходящите страни е Бразилия. Мислих отново и за Кения — идеалното ще бъде да открием нов клуб във вътрешността на страната, който да остане за сафаритата, а клубът на плажа да стане „Афродита“. Друга непосредствена възможност е Виетнам.

— Не се ли боиш от конкуренцията? — запитах аз.

— Няма никакъв риск. Американските вериги не ще се осмелят никога да се захванат с подобно нещо, пуританското влияние е твърде силно в Съединените щати. Онова, от което се страхувах малко, беше реакцията във френската преса; но досега в нея няма нищо. Вярно е, че клиентите ни са предимно чужденци; в Германия и Италия хората се отнасят по-спокойно към тези неща.

— Ще станеш сутеньор номер едно в света…

— Сутеньор не — възпротиви се той. — Ние не получаваме абсолютно нищо от печалбата на момичетата; просто ги оставяме да работят.

— И после това е съвсем отделно — намеси се Валери; — няма нищо общо с персонала на хотела.

— Така де, да… — каза Жан-Ив колебливо. — Тук е отделно, но чух, че в Сан Доминго сервитьорките се качвали без проблем по стаите.

— Правят го по собствено желание.

— Да, това поне е така.

— Добре… — Валери направи жест, с който помиряваше света. — Не позволявай на лицемерите да ти лазят по нервите. Ти си тук, за да подсигуряваш структурата с опита на „Орор“ , това е всичко.

Келнерът донесе супа, подправена със сок от лимонени кори. На съседните маси имаше германци и италианци в компанията на тайландки, няколко немски двойки, сами или с придружителки. Всичко това съжителстваше дружелюбно, без видими проблеми, в обща атмосфера на удоволствие; работата на управител на селището се очертаваше като лесна.

— Значи ще останете тук… — поде отново Жан-Ив; явно му беше трудно да повярва. — Изненадващо е; в известен смисъл разбирам, но… онова, което ме изненадва, е отказът да печелиш повече пари.

— Повече пари за какво? — ясно произнесе Валери. — За да си купувам чанти „Прада“? Да ходя през уикенда в Будапеща? Да ям бели трюфели по време на сезона? Печелех много пари, дори не си спомням какво съм правила с тях — сигурно съм ги харчила за подобни тъпотии. Ти знаеш ли какво правиш с парите си?

— Ами… — той се замисли. — Всъщност май досега ги харчеше най-вече Одре.

— Одре е тъпачка — прекъсна го тя неумолимо. — Радвам се, че ще се разведеш. Това е най-умното решение, което си взел изобщо някога.

— Права си, всъщност тя е доста тъпа… — отвърна той смутено. Усмихна се, поколеба се за миг. — И все пак ти си странно момиче, Валери.

— Не аз съм странна, а светът около мен. Наистина ли искаш да си купиш кабриолет „Ферари“? Вила в Довил — която неизбежно ще ограбят? Да работиш деветдесет часа на седмица, докато станеш на шейсет години? Да даваш половината от заплатата си за данъци, за да финансираш военните операции в Косово или проектите за спасяване на крайните квартали? Тук е хубаво, има всичко необходимо, за да живееш. Единственото нещо, което западният свят може да ти предложи, са морковите стоки . Ако вярваш в марковите стоки, тогава можеш да останеш на Запад; иначе в Тайланд има отлични ментета.