Мишел Уелбек - Платформата

Корабът се носеше по тюркоазената необят и аз нямаше защо да се тревожа какво ще бъде следващото ми действие. Бяхме тръгнали рано по посока на Ко Ма, минавайки покрай коралови рифове и върховете на огромни скали от варовик. Някои от тях имаха пръстеновидна форма с лагуни по средата, до които можеше да се стигне по тесни плавателни канали, издълбани в скалите. Между островчетата водата беше неподвижна, изумруденозелена. Капитанът загаси мотора. Валери ме гледаше, седяхме, без да говорим и без да помръднем; миговете изтичаха в абсолютна тишина.

Той ни остави на острова Майа, в защитен от големи каменни прегради залив. Плажът се простираше в подножието на скалите, тесен и извит, дълъг около стотина метра. Слънцето беше високо в небето, беше вече единайсет часът. Капитанът запали отново мотора и пое по посока на Краби; щеше да дойде да ни вземе в края на следобеда. Щом излезе от входа към залива, ръмженето на мотора заглъхна.

С изключение на половия акт, в живота са редки миговете, в които тялото ликува просто от щастието, че живее, изпълва се с радост просто от факта, че съществува в света; целият ми ден на първи януари бе изпълнен с такива мигове. Нямам друг спомен освен тази пълнота. Сигурно сме се къпали, сигурно сме се пекли на слънце и сме се любили. Не мисля, че сме говорили или сме изследвали острова. Спомням си мириса на Валери, вкуса на солта, съхнеща по котенцето й, спомням си, че заспах в него и че се събудих от спазмите й.

Корабчето дойде да ни вземе в пет часа. На терасата на хотела, която гледаше към залива, аз пих едно кампари, а Валери — „маи таи“. Върховете от варовик изглеждаха почти черни в оранжевата светлина. Последните къпещи се завръщаха с пешкири в ръце. На няколко метра от брега, прегърнати в топлата вода, се любеха мъж и жена. Лъчите на залязващото слънце биеха по златистия покрив на една пагода, издигаща се под нас. Сред покоя се разнесе няколко пъти камбанен звън. Това беше будистки обичай — когато си извършил добро или достойно дело, биеш камбаната на някой храм, за да го отбележиш; радостна религия е онази, която кара въздуха да кънти — едно човешко свидетелство за добрите дела.

— Мишел… — каза Валери след дълго мълчание, гледайки ме право в очите. — Искам да остана тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Да остана тук окончателно. Мислих за това, докато се връщахме — възможно е. Достатъчно е да ме назначат за управител на селището. Имам нужната диплома и квалификации.

Гледах я, без да продумам; тя сложи ръката си върху моята.

— Само ти трябва да се съгласиш да напуснеш работата си. Би ли го сторил?

— Да. — Сигурно съм отговорил за по-малко от секунда, без следа от колебание; никога не ми се е налагало да взимам по-лесно решение.

Забелязахме Жан-Ив, който излизаше от салона за масажи. Валери му махна и той седна на масата ни; тя му изложи плановете си.

— Ами добре… — каза той колебливо, — мисля, че това може да стане. Естествено, в „Орор“ ще са малко учудени, защото всъщност това е връщане назад в кариерата. Заплатата ти ще е в най-добрия случай половината от сегашната; с оглед на останалите, не може да се постъпи другояче.

— Знам — каза тя, — изобщо не ми пука.

Той я погледна отново, поклащайки изненадано глава.

— Ами ако това е твоят избор, ако това е, което искаш… В края на краищата — каза той, сякаш едва сега го осъзнаваше, — аз управлявам „Елдорадор“; имам право да назначавам когото си искам за управител на селищата.

— Значи си съгласен?

— Да… не мога да те спра.

Странно е да усещаш как животът ти се преобръща; достатъчно е да си седиш, без да правиш нищо, и да изпитваш усещането за преобръщане. През цялото време мълчах, умислен до такава степен, че Валери се разтревожи.

— Сигурен ли си, че искаш това? — ме попита тя. — Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за Франция?

— Не, за нищо няма да съжалявам.

— Тук няма развлечения, няма културен живот.

Съзнавах това; доколкото бях имал поводи за размисъл по този въпрос, за мен културата винаги е била необходима компенсация за нещастието в живота ни. Човек вероятно може да си представи и друг вид култура, свързана с тържеството и лиризма, която се е развила в състояние на щастие; не бях обаче сигурен и подобно разсъждение ми изглеждаше доста теоретическо и вече не можеше да има никакво значение за мен.