Мишел Уелбек - Платформата

Не отговорих нищо, не виждах нищо, с което да й отговоря; в крайна сметка на дъното на идеята бях аз. Приливът се качваше, в пясъка се образуваха вадички, които умираха в краката ни.

— Още повече че този път ние наистина ще поискаме голям пакет акции. Ако успеем, няма да могат да ни откажат. А когато си акционер, преставаш да се бориш — другите се борят вместо теб.

Тя млъкна, погледна ме колебливо. Това, което казваше, беше смислено, имаше някаква логика в него. Вятърът леко се засили; започвах да огладнявам. Ресторантът на хотела беше чудесен — имаше изключителни пресни морски плодове, рибата бе приготвена по вкусни и изискани рецепти. Върнахме се пеша по влажния пясък.

— Аз имам пари… — казах внезапно, — не бива да забравяш, че имам пари.

Тя спря и ме погледна изненадано; самият аз не очаквах да произнеса тези думи.

— Знам, че жените вече не ги издържат — продължих малко смутено, — но никой не ни кара да сме като другите.

Тя ме погледна спокойно в очите.

— Когато получиш парите от къщата, ще имаш общо максимум три милиона франка… — каза тя.

— Да, горе-долу толкова.

— Това не е достатъчно; не е напълно достатъчно. Ще ни трябва още малко. — И продължи до върви мълчешком. — Имай ми доверие… — каза тя в мига, в който влизахме в стъклената тераса на ресторанта.

След обеда, малко преди гарата, отидохме да видим родителите на Валери. Щяла да има отново ужасно много работа, обясни им тя; нямало да може да ги посети преди Коледа. Баща й я погледна с примирена усмивка. Беше добра дъщеря, казах си аз, привързана и внимателна; беше чувствена любовница, гальовна и смела; и сигурно, ако й се удадеше случаят, щеше бъде любяща и мъдра майка. „Нозете й са от чисто злато, бедрата й като колоните на Йерусалимския храм.“ Продължавах да се питам какво точно бях направил, за да заслужа жена като Валери. Вероятно нищо. Мога само да ги установя, казах си, проявленията на света; подхождайки емпирично, добросъвестно, аз ги установявам; не мога да направя нищо, друго освен да ги установя.

В края на октомври почина бащата на Жан-Ив. Одре отказа да го придружи на погребението; всъщност той го очакваше, беше я попитал просто заради принципа. Щеше да бъде скромно погребение; баща му беше единствено дете, нямаше да има много роднини, да не говорим за приятели. Като на бивш възпитаник на ESAT 150 150 Ecole supérieure d’application des transmissions (ESAT) — военно училище по информатика и комуникации в град Рен. — Б.пр. му се полагаше кратък некролог в бюлетина на училището. Това беше всичко, кръгът се затваряше; в последно време той действително не се виждаше почти с никого. Жан-Ив така и не разбра какво го бе накарало да се оттегли след пенсионирането си в тоя затънтен край, с който нищо не го свързваше, селски в най-безнадеждния смисъл на тази дума. Явно последна проява на мазохизма му, който го бе съпътствал почти през целия му живот. След блестящо следване се беше впуснал в безцветната кариера на инженер по производството. Макар винаги да бе мечтал да има дъщеря, се бе ограничил с едно дете — с цел, твърдеше той, да му даде по-добро образование; този довод беше безсмислен, имаше хубава заплата. Създаваше впечатлението, че по-скоро е свикнал с жена си, отколкото че я обича; може би се гордееше с професионалните успехи на сина си — но истината беше, че не говореше никога за това. Нямаше хоби, нито истинско развлечение освен отглеждането на зайци и кръстословиците в „Ла Репюблик дьо Сантр Уест“. Явно е грешка да подозираме някаква тайна страст у всяко човешко същество, нещо необяснимо, нещо необикновено; ако случайно се наложеше бащата на Жан-Ив да разкаже за съкровените си убеждения, той вероятно не би могъл да сподели нищо повече освен едно леко разочарование. И наистина, любимата му фраза, тази, която Жан-Ив го бе чувал да произнася най-често и която обобщаваше най-добре опита му от човешката участ, се свеждаше до „Остаряваме“.

Майка му се показа доста засегната от загубата — все пак ставаше дума за спътника на един цял живот, — без да бъде истински потресена. „Беше много западнал…“ — отбеляза тя. Причините за смъртта бяха толкова неясни, че можеше да се говори за обща отпадналост, дори за отчаяние. „Нищо не го интересуваше вече…“ — каза също така майка му. С това се изчерпи горе-долу и надгробното му слово.

Отсъствието на Одре бе, естествено, забелязано, но майка му се въздържа от коментар по време на церемонията. Вечерята след погребението бе скромна — тъй или иначе тя не беше добра готвачка. Той знаеше, че все някога ще подхване темата. Предвид обстоятелствата щеше да бъде много трудно да се измъкне, като да включи телевизора например, както обикновено правеше. Майка му привърши с прибирането на съдовете и седна срещу него, опряла лакти върху масата.