Мишел Уелбек - Платформата

— Как вървят нещата с жена ти?

— Не особено добре… — И той говори в продължение на няколко минути, затъвайки постепенно все повече в собственото си огорчение; каза й накрая, за да приключи, че възнамерява да се разведе. Знаеше, че майка му мрази Одре, обвиняваше я, че я лишава от внуците й; това беше донякъде така, но пък и внуците й нямаха особено желание да я виждат. Вярно бе, че при други обстоятелства може би щяха да свикнат; поне Анжелик, за нея не беше още много късно. Но това можеше да стане при други обстоятелства, в друг живот, все трудни за представяне неща. Жан-Ив вдигна очи към лицето на майка си, кокът й сивееше, чертите й бяха сурови — беше трудно да изпиташ порив на нежност към тази жена; и в най-ранните му спомени тя не си падаше много по ласките ; беше точно толкова трудно човек да си я представи в ролята на чувствена и малко разюздана любовница. Внезапно осъзна, че баща му е прекарал в тази досада целия си живот. Това за него беше ужасен удар, ръцете му се впиха в ръба на масата — този път беше наистина непоправимо, наистина безвъзвратно. Отчаяно се опитваше да си спомни поне един миг, в който е видял баща си разцъфнал, радостен, искрено щастлив, че живее. Може би само един-единствен път, когато беше на пет годинки и той се опитваше да му покаже как се играе с детския конструктор. Да, баща му обичаше механиката, беше я обичал искрено — спомни си за разочарованието му в деня, когато му съобщи, че се ориентира към икономическите науки; може би пък това бе достатъчно, за да изпълни един живот.

На следващия ден направи бърза обиколка на градината, която му изглеждаше доста безлична, не му навяваше никакъв спомен от детството. Зайците се въртяха нервно из клетките, още не бяха нахранени — майка му щеше веднага да ги продаде, не обичаше да се занимава с тях. Те бяха всъщност истински губещите от цялата работа, единствените реални жертви на тази смърт. Жан-Ив взе един плик с гранулирана храна и им хвърли с шепи от нея в яслите; можеше в памет на баща си да направи поне това.

Тръгна си рано, малко преди предаването на Мишел Дрюкер 151 151 Известен телевизионен водещ на Канал 2 на френската телевизия. — Б.пр. , но това не му попречи да попадне, близо до Фонтенбло, в безкрайни задръствания. Опита различни радиостанции, после загаси радиото. От време на време потокът коли се придвижваше с няколко метра; чуваше само бръмченето на моторите и отделни капки дъжд, падащи на предното стъкло. Духът му се приспособи към тази меланхолна празнота. Единственото положително нещо в този уикенд беше, че нямаше повече да му се налага да се среща с Жоана; най-сетне се беше решил да скъса с детегледачката. Новата, Юкаристи, му беше препоръчана от една съседка — момичето беше по произход от Дахомей 152 152 Бившето название на Република Бенин. — Б.пр. , сериозна, добра ученичка; на петнайсет години беше вече в предпоследния гимназиален клас с научен профил. Искаше да стане лекарка, може би педиатър; във всеки случай се справяше много добре с децата. Успяваше да изтръгне Никола от компютърните му игри и да го сложи в леглото преди десет часа — нещо, което самият той не бе успял никога да постигне. Беше мила с Анжелик, даваше й вечерята, къпеше я, играеше с нея; малката явно я обожаваше.

Пристигна към десет и половина, изтощен от пътя; доколкото си спомняше, за уикенда Одре беше в Милано; щеше да се върне със самолет на следващия ден и да отиде направо на работа. Разводът щеше все пак да облекчи начина му на живот, помисли си той с нездраво задоволство; разбираемо беше, че тя забавя момента да заговори по този въпрос. Но нямаше да се стигне до фалшиви сцени на приливи на обич и пориви на нежност; това беше точка в неин плюс.

Юкаристи се беше настанила на канапето, четеше „Животът, начин на употреба“ на Жорж Перек в джобно издание; всичко бе минало добре. Прие чаша портокалов сок; той си сипа коняк. Обикновено, когато се връщаше, тя му разказваше за деня, какво са правили заедно, това отнемаше няколко минути, преди да си тръгне. И този път тя направи същото; сипвайки си отново коняк, той си даде сметка, че не беше чул нищо. „Баща ми умря…“ — каза той в момента, когато го осъзнаваше. Юкаристи спря рязко да говори, погледна го колебливо; не знаеше как да реагира, но във всеки случай той бе успял да задържи вниманието й. „Родителите ми не бяха много щастливи заедно…“ — продължи той и тази втора констатация беше още по-страшна — тя сякаш оспорваше съществуването му, лишаваше го в известен смисъл от правото му на живот. Беше плод на нещастен, неподходящ съюз, на нещо, което по-добре да не бе съществувало. Огледа се тревожно наоколо — най-късно след няколко месеца щеше да напусне този апартамент, нямаше да види никога повече тези пердета, нито тези мебели; струваше му се, че всичко се разпада, губи състоятелността си. Сякаш се намираше в изложбената зала на някой голям магазин след затварянето му; или на фотографията в някой каталог; във всеки случай в нещо, което нямаше реално съществувание. Надигна се, олюлявайки се, приближи се до Юкаристи, прегърна я и притисна силно към себе си младото й тяло. Промуши ръка под полото й — плътта й беше жива, истинска. Внезапно се осъзна и замръзна, смутен. Тя също престана да се съпротивлява. Отвърна на целувката му, побутна с език неговия. Той свали ръката си по-надолу към гърдите й.