Мишел Уелбек - Платформата

Закусихме на терасата край басейна. Точно доизпивах кафето си, когато видях Жан-Ив да излиза от стаята си в компанията на момиче, в което разпознах една от танцьорките от миналата вечер. Беше стройна чернокожа, с дълги и изящни крака, на не повече от двайсет години. За миг той се смути, после полуусмихнат дойде на масата ни и ни представи Анжелина.

— Размислих върху идеята ти — каза той веднага. — Малко се страхувам от реакцията на феминистките.

— Между клиентите ще има жени — възрази Валери.

— Мислиш ли?

— Да, дори съм убедена… — каза тя е известна горчивина. — Огледай се наоколо.

Той хвърли поглед към масите около басейна — и наистина, имаше доста самотни жени, придружени от кубинци; почти толкова, колкото и самотни мъже в същото положение. Той зададе някакъв въпрос на Анжелина на испански и ни преведе отговора:

— Тя е от три години jinetera ; клиентите й са предимно италианци и испанци. Смята, че това е така, защото е черна — германците и англосаксонците се задоволяват с момичета от типа латино, за тях това е достатъчно екзотично. Има много приятели jineteros : клиентките им са предимно англичанки и американки, от време на време и по някоя германка.

Той изпи глътка кафе, помисли за миг:

— Как ще наречем клубовете? Трябва да е нещо красноречиво, абсолютно различно от „Елдорадор — приключение“ и все пак да не е прекалено явно.

— Мислех за „Елдорадор — Афродита“ — каза Валери.

— „Афродита“… — той повтори думата замислено. — Не е лошо; не е толкова вулгарно, колкото „Венера“. Еротично, изискано, малко екзотично — да, харесва ми.

Час по-късно поехме по посока на Гуардалавака. На няколко метра от микробуса Жан-Ив се сбогува с la jinetera ; изглеждаше малко тъжен. Когато се качи в микробуса, забелязах, че двойката студенти му хвърляха враждебни погледи; на търговеца на вино пък явно въобще не му пукаше.

Завръщането беше малко вяло. Вярно, оставаше ни подводното гмуркане, вечерите караоке, стрелбата с лък; мускулите се изморяват, после си почиват; сънят идва бързо. Нямам никакъв спомен от последните дни на престоя, нито от последната екскурзия, освен че лангустата беше като от каучук, а гробището ме разочарова. Макар там да беше гробът на Хосе Марти, баща на родината, поет, политик, полемист, мислител. Един барелеф го изобразяваше, накичен с мустаци. Ковчегът му, покрит с цветя, бе положен в кръгла яма, на чиито стени бяха изсечени най-прочутите му мисли — за независимостта, съпротивата срещу тиранията, чувството за правда. И въпреки това човек нямаше впечатление духът му да витае по тези места; горкият човек, той беше просто един мъртвец. Мъртвец да, но не несимпатичен; човек изпитваше по-скоро желание да се запознае с него, пък дори и само за да иронизира малко ограничената му сериозност на хуманист; такава възможност обаче явно нямаше, той беше затворен веднъж завинаги в миналото. Би ли могъл да стане отново и да разбуни родината, да я поведе към нови хоризонти на човешкия дух? Нищо подобно не можеше да се случи. С една дума, тъжен провал — каквито между другото са всички републикански гробища. Това, че католиците си оставаха единствените, успели да създадат действащ погребален механизъм, беше доста вбесяващо. Всъщност начинът, който използваха, за да превърнат смъртта в нещо великолепно и трогателно, се състоеше чисто и просто в отричането й. Доводите им бяха такива. Докато тук, поради отсъствието на възкръсналия Христос, имаше нужда от нимфи, от пастирки — така де, от малко задни части. Иначе човек не можеше да си представи как горкият Хосе Марти лудува по поляните на отвъдното; създаваше се по-скоро впечатлението, че е потънал в пепелищата на вечната скука.

В деня след пристигането ни се събрахме в кабинета на Жан-Ив. Бяхме спали малко в самолета; споменът ми от този ден е за някакво весело вълшебство, доста необичайно за огромната пуста сграда. Три хиляди души работеха тук през седмицата, но тази събота бяхме само тримата, с изключение на групата от охранители. Съвсем наблизо, върху каменната площадка на търговския център на Еври, две съперничещи си банди се биеха, въоръжени с ножове, бейзболни бухалки и бутилки със сярна киселина; вечерта имаше седем загинали, между които един минувач и един полицай. Събитието щеше да се коментира надълго и нашироко от радиото и националните телевизионни канали; тогава обаче ние още нищо не знаехме. В състояние на крайна възбуда, сякаш изгубили чувство за реалност, ние очертахме една програмна платформа за разделението на света. Предложенията, които предстоеше да направя, можеха да доведат както до капиталовложения от милиони франкове, така и до назначаването на стотици хора; за мен това беше нещо ново и направо главозамайващо. Май доста фантазирах през целия този следобед, но Жан-Ив ме слушаше внимателно. Сигурен бил, сподели той по-късно с Валери, че ако ми дадели пълна свобода на действие, съм щял вероятно да стигна до прозрения. Накратко, аз внасях творческата нотка, а той взимаше решенията; така стояха нещата според него.